Спектакълът “Леополдщат” на британския режисьор Патрик Марбър по новата пиеса на Том Стопард е едновременно епичен и интимен портрет на един еврейски род през първата половина на европейския 20. век. Продукцията на Sonia Friedman Productions беше излъчена от сцената на театър “Уиндъм” в лондонския Уестенд в рамките на програмата NT Live като част от международната фестивална селекция на 5 юни в зала “Европа” на ФКЦ – Варна. Събрахме няколко отзива за нея.
„ЛЕОПОЛДЩАТ“ – жив и дълбоко вълнуващ спектакъл
„Леополдщат“ е може би най-личната пиеса на Том Стопард. Тя в голяма степен засяга еврейския му произход и трагичната съдба на не малка част от чешките му роднини, загинали в концентрационни лагери.
Текстът на Стопард предизвика широк интерес в театралния свят и е широко отбелязан в специализирания печат и в престижни английски медии. За 82-годишния жив класик това е още едно потвърждение за уникалния му драматургичен талант. Пиесата представя живота на три поколения еврейска фамилия от навечерието на 20 в. до 1955 г. Леополдщат е виенски квартал, още в 17 в. официално обявен за еврейско гето. Събитията в пиесата проследяват съдбата на три поколения от позициите им на изявени представители на финансовата, научна и артистична кариера до пълното ѝ заличаване в годините преди началото на Втората световна.
„Леополдщадт“ не предлага обичайното наслаждение от наситения с интелектуални обрати и езикови игри диалог, който познаваме от повечето предишни текстове на автора. Удоволствието тук идва от умелото изложение и обмен на интелектуални и жизнени позиции, преплетени с политическия и социален живот, търсеното на оправдание и опорни точки в крехкото и несигурно положение на еврейската общност, в ежедневието през различните исторически обрати, в отношението към нея във Виена.
В действието на пиесата събитията са пресъздадени с таланта на Стопардовото перо в традиционна линеарна драматургична структура, свързваща поредица от времеви отрязъци, които в своята цялост създават драматичното звучене, доведено до трагично кресчендо на финала След миролюбивото начало в навечерието на новия век следват събитията от 1924, 1938 и приключват в следвоенната 1955 г. Емоционално завладяващото звучене се изгражда постепенно в хода на действието.
Последната сцена на „Леополдщат“ най-силно подчертава връзката на пиесата с личната история на Том Стопард. Самият той, подобно на младия Натан (Sebastian Armesto), осемгодишно момче, е доведен в Англия от британския си втори баща, където израства като „британец“, чийто спомени за истинското му семейство са потънали самозащитно в дебрите на подсъзнанието.
В спектакъла не бихме отбелязали централни роли, доколкото текстът цели да създаде цялостна картина на драматичните обрати до пълния крах на една голяма общност. Въпреки това всеки един от участниците в блестящо изградения диалог пресъздава чрез характерна индивидуалност своя щрих към пълнокръвния ѝ образ.
Ина Божидарова, театрален критик
„Леополдщат“: Спомен за едно семейство
Спектакълът „Леополдщат“ на режисьора Патрик Марбър е по последната пиеса на Том Стопард. Едно от най-впечатляващите неща в него е начинът, по който се проследява историята на един род. Първоначалната картина е изключително обнадеждаваща. В нея се въвличаме в изградените традиции на едно еврейското семейство в края на 19. век. Проследяваме мястото на всеки член на семейството в него, неговите мисли, професията, която по-нататък ще се окаже ключов елемент за разбирането и осмислянето на семейната история.
Спектакълът проследява различните поколения и справянето с последващите драматични исторически събития. Виждаме как се наследява семействеността, като не говорим само за религиозни традиции, но и в професионален и личен план. Въпреки всички трудности, семейството на предприемача Херман Мерц продължава да се крепи и да създава нови поколения. Това поддържа целостта на дома. Постепенно обаче забелязваме как онази пълна къща от началото се изпразва. Настъпват наистина тежки времена за евреите – момент, в който човек трябва да се самосъхрани и да остане до най-близките си.
Спасението идва само за някои, като тук вече идва важността да съхраним спомен за миналото, но и разберем какво се крие в него. Осъзнаването на какво принадлежиш и от къде е започнало всичко.
Пиесата на Том Стопард разказва една изключителна лична история, която те кара да разбереш както историческите събития, но и да се замислиш за ценността на семейството. Където и да си, каквато и фамилия или име да имаш, корените се разпростират навсякъде в теб. Човек наследява различни черти от роднините си и именно затова е ценно проследяването на различните поколения, защото във всяко следващо се намира нещо от предишното.
Както споменах в началото, според мен не е случайно честото споменаване на професиите, които персонажите имат, и обширното дискутиране на възгледите им за света. Всеки изявява своите позиции по един изключителен начин. Бях настина впечатлена от текста и от начина, по който е представен на сцена. Дори на запис, спектакълът успява да въздейства. Накрая, след многократното повтаряне на Аушвиц, усетих как ръцете ми треперят. Последната сцена е една равносметка, връщане към онова, което някога е било. Спомен за онази пълна къща с хора, топлината, смеха, разговорите, а накрая всички тез остават на едно малко родословно листче хартия.
Анита Ангелова, студент по театрознание и театрален мениджмънт, НАТФИЗ