Ириней Константинов е директор на Театър “София” и участва в най-новия спектакъл на трупата – “Пер Гюнт” по пиесата на Хенрик Ибсен, приета за един от шедьоврите на световната драматургия. Продукцията е с режисьор Катя Петрова и е част от българската селекция на фестивала. Анита Ангелова разговаря с г-н Константинов за предисторията на спектакъла, загадъчния образ на Пер и дългото му сътрудничество с фестивала.
Кое ви накара да впишете „Пер Гюнт“ в афиша на Театър „София“?
Има няколко конкретни причини. Едната вече съм разказвал и тя е свързана с времето, когато бях първи курс във ВИТИЗ, сега НАТФИЗ. Тогава гледах откъси от „Пер Гюнт“ изпитна работа на по-горен курс. И си казах, че някога ще се срещна с този текст и с удоволствие ще го направя. Освен това много харесвам творчеството на Ибсен. Играл съм в няколко негови пиеси. По-голямата част от тях са познати и често поставяни, но „Пер Гюнт“ някак остава на заден план, защото той е един невероятно труден връх, пред който всеки се колебае, преди пожелае да го изкачи.
Преди няколко години имахме един труден творчески процес. Работихме върху особена драматургия и Катя Петрова се мъчеше на репетициите. В моменти на разговори с нея си казвахме, че трябва да се захванем с висока проба драматургия и аз ѝ споменах за „Пер Гюнт“. Оказа се, че и тя го харесва и си дадохме дума да го започнем след време. И двамата съзнавахме, че това ще е представление, което ще се бори с всеобщия вкус и с поолекналите представи за театър. Междувременно сякаш съдбата ни даде знак. Предложиха ми да кандидатствам по Норвежката културна програма. Какво по-точно и смислено предложение за нея, ако не „Пер Гюнт“! Одобриха ни и така започнахме. Винаги използвам случая да благодаря на покойната проф. Вера Ганчева, която внасяше много дух в това начинание. Свързани с най-големите познавачи на Ибсен в Норвегия – проф. Фроде Хеланд и проф. Елън Рийс, и ни предостави прекрасния нов превод на Стела Джелепова. Сега ни предстоят много пътувания, гостуване в Норвегия, участие на Ибсенов театрален фестивал там и много срещи и разговори около „Пер Гюнт“.
Кой за вас е Пер Гюнт и обвързвате ли се с него по някакъв начин?
За мен Пер Гюнт най-напред беше героят, когото срещнах в пиесата. Постепенно започнах да го опознавам, да откривам кой е, какъв свят стои зад този човек, какво предизвиква неговото поведение. Много ми помогна книгата на проф. Елън Рийс, сегашния директор на Норвежкия културен институт. Изследването ѝ е изцяло върху „Пер Гюнт“ от всякакви гледни точки. Кой е той, какво значи за норвежците, защо се е превърнал в любим национален герой, какъв търговско-туристически обмен има марката „Пер Гюнт“. Направените през годините постановки са с различни тълкувания – представят го като романтически герой или селски хитрец. Всичките тези неща постепенно се натрупваха и изграждаха представата ми за Пер. В нашата постановка героят е разделен между двама човека. Младият Пер, който напуска родината си след натрупаните грехове, и старият Пер, който се появява в последното действие на палубата на един кораб, с който се връща към родината. Между тези два момента е минал почти един век. Оттук започват неговите истински трудности и мъката да отговори на всички въпроси, които му задават за досегашния му живот. За направените грехове, за шутовщината, с която е подчинявал всичко около себе си, за продаването на собствения си „аз“. Ето това исках да изследвам и да докажа на сцената, както и свободата на духа на героя и способността му да лавира между всички перипетии, трудности, препятствия и като феникс да излети отново и да продължи напред. Сулвай и нейната любов през всичките години осмислят безумния живот на Пер. Любовта и домът – последен негов пристан, може би….
В спектакъла младият Пер Гюнт се изпълнява от Александър Тонев, а вие го представяте във втората част, когато Пер вече прави равносметка на живота си. Какво е посланието, което вашият Пер Гюнт отправя към зрителите и с какво той се различава от този на Ал. Тонев?
Посланието е: „Бъди себе си!“
С Александър се различаваме във възрастта си. Той седи по едни начин на сцената, аз по друг – и това е красивото. Двамата имаме близка емоционалност, която ни дава възможност да се движим в еднаква посока към образа и да го изразяваме по един и същ начин. Наблюдавахме се взаимно, за да можем да намерим общи черти в различните възрасти на героя. Самата структура на първата част на спектакъла е много различна. Тя дава възможност на Александър да прояви себе си в годините, в които морето му е до колене. Той представя човек, който не би се замислил пред нищо и който наистина подчинява хората на собствената си лудост. Човек, който не се съобразява с установени норми на поведение. За него каноните, принципите, добрите традиции, възпитанието на обществото не значат нищо. Колкото повече Пер на Александър натрупва греховете в първата част, толкова повече се натрупват въпросите, на които старият Пер Гюнт трябва да отговаря. Не мога да кажа с какво се различаваме и с какво си приличаме, но и двамата работихме с много любов върху този образ.
Тази година отбелязваме трийсетата годишнина на МТФ „Варненско лято“. С какво свързвате този фестивал и имате ли ярък спомен от някое от изданията му, който бихте искали да споделите?
Силата на този фестивал е в хората, които го осъществяват. В тяхната надежда, че трябва да го има, да просъществува и че има смисъл от него. Те успяха да го докажат. Фестивалът започна в един много труден период, но това вече е история и сега той продължава вече толкова много години. Наблюдавах любопитството у хората, които в началото поглеждаха с недоверие, но си купуваха билети и излизаха обнадеждени. Фестивалът доказваше вкус с всяка измината година. Както и почтеност към зрителя и към града. Това обяснява вълнението на вечерта на откриването на 30-о издание. Видях един развълнуван салон, една притихнала благородна публика, която очаква дните на своя фестивал. Едно театрално събитие, на което всички идват с удоволствие и запомнят миговете, които са преживели тук.
Един от ярките ми спомени се случи през 2015 г. Тогава закривахме фестивала с „Антигона“ на Иван Добчев. Трудно заглавие, прекрасен спектакъл, но труден за публиката. Организаторите дойдоха при мен и ми казаха, че салонът е продаден наполовина. Ами сега? Казах да ми дадат една кола. Така тръгнах по училищата, като преди това се обаждахме на директорите с молба да ни отделят време да се срещнем с учениците. Разказвах им що е то „Антигона“, що е то протест на младите, какъв е смисълът да се гледа представлението. Това бяха много любопитни срещи, защото виждах едни будни деца, на които им трябваше малко, за да им се събуди любопитството и да посетят спектакъла. Резултатът от това беше, че и двете вечери салонът беше пълен и си казах: „Ами да, има смисъл!“ Ако усилията се насочват в това да се обясни на хората за какво става дума, не само да им продадеш билета, а да им продадеш познание