През втория ден на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ в Художествената галерия се представиха новите книги на театралния изследовател проф. Камелия Николова „Режисьорите в европейския театър“ и на режисьора проф. Иван Добчев „Автопортрет в огледалото на сцената“. Модератор на събитието беше театроведът Николай Йорданов. В следващите редове може да се запознаете с част от техните изказвания.
Николай Йорданов: Тази вечер имам удоволствието да представя две книги, всяка от които е значима за разбирането ни за театъра. Особено съм радостен, че до мен сега са двамата автори – Камелия Николова и Иван Добчев. Двете книги са доста различни и това е естествено. Първата е изследователска, тя разкрива панорамната картина на режисьорите в европейския театър. Ще започнем от нея, тъй като втората книга след това ще ни покаже един друг подход. Премислянето на собствения творчески път, премислянето на театъра през собствения опит.
„Режисьорите в европейския театър“ е плод на дългогодишни усилия на Камелия Николова, които аз добре познавам. Първата ѝ книга беше „Другото име на модерния театър“. После в нейната изследователска кариера тя трайно се занимава с проблема за режисурата и нейните интереси се движат в две посоки. Едната е европейският театър, където тя е специалист, но другата е българският театър. Тук веднага искам да кажа, че в тази книга, българският контекст отсъства и предполагам, почти съм сигурен, че това се дължи на едно намерение, което ще кристализира в една следваща книга.
В книгата са представени базисни фигури на европейския театър и за мен най-голямата заслуга е в това да осмислиш толкова много оригинални, уникални творчески почерци и да ги обединиш в някаква логика. Без, разбира се, да премахваш различията между тях. Практически периодът, който Камелия изследва, е около 150 години, защото тя разкрива развитието на театъра през фигурата на режисьора от 1870-те до ден днешен. Това са времената на модерния театър и на театъра след него, да речем на постмодерния театър като най-общия термин, който вече се е изхабил от употреба. Тя ситуира първия от около 1870-те до края на 1960-те години, а втория – от началото на 1970-те години до днес. Наистина е много интересно да видим как толкова различни и гениални фигури, които тя представя, всъщност по някакъв начин се движат и те самите движат логиката, която наричаме история на театъра. (…) И моят въпрос към Камелия е режисьорски ли е европейският театър?
Камелия Николова: Първо искам много да благодаря за поканата за представянето на тази книга и за хубавите думи, които Николай каза за нея, както и на всички вас, които сега сме се събрали тук.
Нека да започна с отговора на въпроса, който Николай зададе. Европейският театър е режисьорски от един определен момент. Този момент е модернизмът. Тоест от последната трета на 19. век, когато се появява режисьорът и оттогава до днес той е водеща фигура в театъра, като в последните десетилетия вече е станал много интересен дебатът около промяната на неговата роля в съвременния театър. Опитах се да го представя в книгата. Но от появата на режисьора до днес той е водещата фигура. Режисьорът е онзи, който задава профила на представлението. Може би най-важно е първо да кажем какво е породило необходимостта от появата на режисьора, която възниква с модернизма. Театърът се нуждае да започне да говори лично, да говори индивидуално, да представи лична визия за света. Това е големият обрат, голямата промяна, която се случва на границата между класическия театър и зараждащия се модерен театър. Това е основната причина за появата на режисьора и книгата започва от там.
Налагането на режисьора става главно по три пътя. Единият е на първите режисьори като Андре Антоан, Ото Брам, на натуралисти и символисти, които заемат изключително важно място в европейския театър. Започва да се налага режисьорската концепция, режисьорският театър. Вторият път е на тези, които са се появили в самия край на века и които съчетават елементи от символизма и натурализма. Мощните фигури тук са К.С.Станиславски, Г. Крейг и новопоявилите се вече ярки фигури като Макс Райнхард и Жак Копо. Третият път е на авангарда, на т.нар. историческия театрален авангард – времето на дада, на експресионизма, сюрреализма – това е периодът от около Първата световна война до 1924/25 година. Това е времето, в което театралният език преживява страхотен разцвет, благодарение на ярките режисьорски фигури, които правят невероятни експерименти във всичките тези движения.
След това следват още два периода от Златния век на режисьора. Това е първото десетилетие след Първата световна война, когато имаме период на възстановяване. Тук се появяват новите имена като Жан-Луи Баро, Жан Вилар, който основава фестивала в Авиньон, Питър Брук прави първите си стъпки в Шекспировия фестивал, Питър Хол. След това идва абсолютно яркият и мощен финал на този т.нар. Златен век на режисьора. Това е времето от средата на 1950-те до началото на 1970-те години, когато избуява неоавангардът – Гротовски, Барба, Брук с най-силните си неща. След това се потопяваме в постмодерната епоха, която е белязана от Робърт Уилсън, Пина Бауш, в следващия период на Питър Брук и на Гротовски, на Тадеуш Кантор. Тези ярки и мощни имена не са случайни, не е трудно да ги отсееш, защото това са водещите фигури. Това е базата на модерния европейски театър.
Стигаме до последната съвременна глава, посветена на активните съвременни режисьори, които в момента доминират европейския театър. На голяма част от тях съм гледала представления на живо, което е много важно, когато пишеш за театър.
Николай Йорданов: Пред нас е и книгата на Иван Добчев „Автопортрет в огледалото на сцената“. Първото ми очакване беше аз да разбера още много неща за спектаклите, които той е правил, но не съм гледал. Но всъщност разбрах много повече за автора на тази книга и това явно е била и целта. Това е книга-изповед, книга-равносметка за изминалия път. За мен беше изключително интересна връзката между поколенията, това че Иван разказва с такъв плам за своя истински учител Леон Даниел. Беше ми интересно да видя как се формира една личност, не само творческа. През какви книги минава, какви филми, каква музика. Как всичко това оказва някакво въздействие. Другото, което изключително много ме впечатли, е личният досег на Иван с Брехт, което е и връзката с книгата на Камелия Николова, личният му контакт с Мюлер, връзката му с полския театър – Конрад Свинарски, Тадеуш Кантор. Изуми ме, че Кантор го е поканил да присъства на репетициите на „Мъртвият клас“. (…) И нека попитам Иван – чувстваш ли се като театрален дисидент?
Иван Добчев: Много се зарадвах като разбрах, че в контекста на книгата на Камелия ще бъде представена и моята книга. Всъщност цялата книга е не просто за това как аз съм станал режисьор, а какъв беше възможният път на това да станеш европейски режисьор. Да влезеш в модерния театър. Това е нещо, за което всички сме длъжни да пишем, да го споделим, да го изговорим. Цялата тази вътрешна емиграция, в която преди 1989 г. съществуваше театърът, който се съпротивлява, търсейки някакъв езопов език, търсейки аналози, примери, учейки се от онова, което сме чули или разбрали от някакъв свидетел, който е видял нещо в Европа. И онова мое щастие да попадна на репетиции на Тадеуш Кантор, на Конрад Свинарски, да гледам последния му спектакъл. Това беше стремеж, неистово желание да преодолееш забраните, всичко онова, което стоеше като мантра. Ние трябваше да подражаваме на системата на Станиславски. Но имаше едно голямо, потайно движение за оттласкване от тази система. Тази книга може да се чете като свидетелски показания за процеса на утвърждаването на понятието „режисьорски театър“ в България. Тя е започнала да се пише сама още от 1947 година, когато съм роден. Дадох си сметка, че всичко онова, през което съм минал, което е останало в паметта ми, което е оформило моето отношение към света, живота, нещата, другите, природата, космоса, всичко, което ме е подготвило и ми е давало малки примери, всичко това е влизало в моята режисьорска работа.
Представянето на книгите предизвика множество въпроси, които прераснаха в дискусия.
Третата книга, чиято варненска премиера бе предвидена в програмата – фотоалбумът „Съвременен български театър” на Стефан Н. Щерев, ще бъде представена допълнително, заедно с едноименната изложба. Поради големия интерес към нея в София, където тя в момента е изложена на Моста на влюбените, тя ще се задържи там повече от планираното и ще бъде представена във Варна около началото на юли.
Снимки: Росен Донев