На 2 юни фестивалната програма представя като част от българската селекция “Опашката” от Захари Карабашлиев в сценична адаптация и режисура на Явор Гърдев, продукция на Плевенския театър. Десислава Василева разговаря с режисьора за спектакъла и, разбира се, за ярките му спомени от фестивала досега.

 

За втори път поставяте  български роман, който сам адаптирате за сцена. Смятате ли за нужно и важно да се представя съвременната българска литература на театралния зрител и  какво ви накара да се обърнете към това произведение?

Първо и преди всичко тази драматизация е комбинирана, тоест в своята основа тя има не само романа, а и едноименната пиеса на Захари Карабашлиев, която той беше написал преди романа. Тази пиеса имаше няколко версии. След това излезе романът и това, което в момента е на сцената, е версия, съчетаваща двете произведения: драматургичното и белетристичното. След като излезе романът, обогатихме сюжета с мотиви и от него. Това е принципът на драматизацията.

Разбира се, смятам, че хубавата съвременна българска литература не просто си заслужава, а и трябва приоритетно да бъде поставяна. Приемам това не като някакво задължение, а по-скоро като шанс за мен, какъвто рядко се отваря. Аз чета много, но съвсем не всичко е подходящо за сцена. Малко неща намирам за достатъчно добри, а пък още по-малко от тях са и подходящи за драматизация. Има множество обстоятелства, които правят тази работа не особено лека. Когато е налице такъв роман и когато в неговата основа има солидно драматично разположение и развитие на характери и събития, този шанс си струва да се използва.

„Опашката“ се появи във време на политически размирици в световен мащаб.  Как тематиката на постановката рефлектира върху съвременното общество?

Постановката по-скоро се занимава с един проблем, който е вътрешно български. Разбира се, поставен в контекста на една всеобща тенденция, но все пак ние се интересуваме от неговото особено българско измерение. Самият Захари Карабашлиев се интересува именно от тази особеност – как всичко случващо се има своя интерпретация в България, където контекстът е особен. Има много неща, които си приличат със случващото се навън и се случват сякаш по същия, но все пак по уникален български начин. Акцентът ни е върху този уникален български начин в политически план. Пиесата е не просто съвременна, а тя използва контекста на случващото се в момента на неговото случване. Тя се появи няколко месеца преди президентските избори и попадна изцяло в контекста им. Това беше не само предвидено, но беше и преследвана от мен цел. Имаше конкретни препратки към настоящия политически живот, спрямо които променяхме и определени реплики на актьорите. Да кажем, има реплика, в която кандидат-президентът уточнява колко още време остава до кандидатпрезидентската кампания. Променях тази реплика съобразно времето, което оставаше реално до края на реалната кандидатпрезидентска кампания в страната. Референциите бяха съвсем преки.

Как този спектакъл се вписва във вашите естетически търсения?

Моите естетическия търсения не са предварително зададени. Отдавна вече преминах фазата, в която обслужвах програмните си търсения. Сега се интересувам по-скоро от феномени, които възникват и които отварят перспектива за изработване на нови и специфични естетически конфигурации. Това обаче не е целево, тоест не е за да обслужвам своя предварителна естетическа програма. Когато драматургичната основа на някаква възможна естетика, в случая политическа, ми даде възможност, аз се възползвам от нея в сценичната интерпретация. Разработвам естетическо решение за конкретния случай. Затова не очаквам материалът да се вписва в моята естетическа програма, а аз самият вписвам естетическа стратегия в контекста, който дадена драматургия или дадена белетристика ми предлагат, за да разработя такава програма.

За втори път се спирате на Плевенския театър. Какво ви провокира да поставите „Опашката“ там?

Най-вече това, че в Плевен се оформи много добра млада трупа. Тя се занимава с театър по начин, който ми допада. С необходимата степен на концентрация и отдаденост, което за съжаление вече не важи за всички театри в страната. В редица от тях театралните ангажименти стават просто един от множеството мимолетни ангажименти в пренатоварените програми на актьорите. В този смисъл отделянето за концентрирана работа за мен е много полезно. То е изолация от общата шумна среда. Такъв тип изолация винаги помага за добрата концентрация върху определен материал. Аз съм привърженик на този тип отделяне. Това беше и причината да се обърна към трупата в Плевен.

Тази година отбелязваме 30-тия юбилей на МТФ „Варненско лято“. С какво свързвате този фестивал и имате ли ярък спомен от някое от изданията му, който бихте искали да споделите?

От трийсетте издания на фестивала, сигурно съм бил поне на двайсет и пет. За мен „Варненско лято“ е нещо като годишен ритуал. Фестивалът винаги е представлявал някакъв репер в средата на годината, който предполага отпътуване и отделяне от София, за да се свържеш по друг начин с театъра. От 1994-а година, когато за първи път бях на фестивала като част от екипа на бюлетина, аз съм редовно на него. В паметта ми са се натрупали множество събития, които вече са насложени едно върху друго като в палимпсест. Имам спомени за места, за хора, за случки, които са събрани и амалгамирани в едно цяло и са компресирани вътре в това цяло. За голяма моя радост, повечето ми спомени не са свързани със самата сцена, защото винаги имам трудности с това да адаптирам представленията си на  нея. Тази част като че се е измила от съзнанието ми и е останала една друга, която е свързана с прекарването, средата и хората.

За мен, като човек, който е отдавна на този фестивал, най-ярки са първите ми спомени. Тези от 90-те години на миналия век. Те са свързани с една огромна водопроводна тръба под тогавашния хотел „Миньор“, от която изтичаше минерална вода в голям гьол, в който колективно се плацикахме почти цялото театрално съсловие. Това е един хубав, светъл и някак наивен образ, под който помня театралната общност. Другите ѝ превъплъщения не са ми толкова симпатични, колкото това. Групата около фестивала в първите години беше много задружна. Все още се наблюдаваха остатъци от образа на театралната общност отпреди 89-та година. В този момент тази общност се трансформираше вече, но все още съществуваше ангажирания дух на самоосъзнатата общност. Различните трупи идваха на фестивал, за да гледат представленията си едни на други. Оставаха за малко по-дълго време от предвиденото за изиграване на спектаклите. Имаше разгорещени обсъждания, проблясваше състезателният дух от съществувалите преди театрални прегледи. Общността все още се чувстваше като една група тогава. Сега принципът е по-различен – трупите се редуват и идват само за датите на своя гастрол. Споменът от тези първи събирания като че ли в мен е най-силен. И разбира се, когато човек си спомня моменти от младостта си, намира тези спомени за най-скъпи. Въпреки че си спомням и много други неща, като най-ярки и ясни в съзнанието ми изскачат: тръбата, гьола с минералната вода под хотел „Миньор“, дългите стълби до плажа, дългия метален мостик и басейна от “Хамлет”, които кръстовидно пресичаха летния театър… И фестивалното човече, което нарисува Фичо за първия бюлетин.