На 8 юли се проведе среща-разговор с творческия екип на спектакъла „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“, част от българската селекция на 29-ото издание на фестивала. Неин модератор бе проф. Камелия Николова. В нея се включиха режисьорката Василена Радева заедно с актрисите Юлияна Сайска, Елена Димитрова и Богдана Котарева, както и театроведи и театрални специалисти. Специално изказване направи и актрисата Цветана Манева. Представяме ви част от споделеното на срещата.
Камелия Николова: Изключително ми е приятно да ви приветствам на нашата среща-разговор след страхотния спектакъл „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“, който гледахме снощи в Художествената галерия. Това е авторски спектакъл на Василева Радева и на „Паник бутон театър“ в сътрудничество с Театър Азарян в София по мотиви от книгата на Петя Накова „Годината на осемте химии“. В него участват прекрасните актриси Елена Димитрова, Юлиана Сайска, Богдана Котарева и Невена Калудова. Спектакълът е част от българската селекция в официалната програма на международния театрален фестивал „Варненско лято“. Той представя една много важна посока на съвременния документален театър, който е фокусиран върху разказването преди всичко на лични истории, които увличат зрителите и ни карат да съпреживеем онова, което ни се представя на сцената.
Обръщам се към Николай Йорданов, директор на фестивала, с въпрос, който традиционно задавам на разговорите с творческите екипи. Защо поканихте това представление? Какви бяха мотивите, за да попадне то в българската селекция?
Николай Йорданов: Имахме желанието да реализираме този проект още миналата година в програмата „Шоукейс“, която осъществяваме заедно с фондация „Арт Офис“, но пандемията ни попречи. Тази година, макар и без шоукейс, бяхме категорични, че това представление си заслужава да влезе в българската селекция и да се срещне с варненската публика.
Освен че показва специфичен театрален език, базиран върху лични истории, спектакълът повдига много сериозен проблем, който се отнася не само за нашето общество. Той стои изобщо пред съвременния свят – как понасяме болестта, травмата. Това е голям въпрос, който засяга и театралното мислене. В нашата страна през последните няколко години зрителят отвикна да слуша за травматични истории, да се среща с тях. Всичко стана много лесно, базирано върху бързата комуникация и отлагането на големите въпроси на личната екзистенция. Затова се радвам, че този спектакъл се занимава именно с това.
Камелия Николова: Василена, как избра тази тема? Как работи върху книгата на Петя Накова и защо се спря на тези четири истории, на тези четири жени, които се срещат с болестта?
Василена Радева: За мен предизвикателството в този проект беше, че той всъщност имаше много автори. Авторът на книгата Петя Накова ме потърси чрез Калина Вагенщайн с предложението да я прочета и да помисля за театрално представление по нея. Тя много ме грабна с това, че дава една лекота на споделянето, а преживяването на болест обикновено много трудно се вербализира. Има една стигма по отношение на сериозните болести, понякога в такива случаи хората дори не знаят как да общуват дори с най-близките си. Впечатли ме лекотата, с която книгата разказва за тези неща. Затова приех провокацията. Но си казах, че тъй като това е един много нетрадиционен текст за театър, аз искам да си избера този екип от едни не само прекрасни актриси, но и самите те са автори. В нещата, които те правят, до голяма степен имат свой почерк и свое авторство. Още от самото начало условието беше, че ние ще ползваме книгата като база, като вдъхновение и материал, но всъщност авторството в спектакъла е на четирите актриси. Затова и представлението е разделено на четири отделни части. Предизвикателството за мен беше да обединя всичките тези автори. По време на нашето проучване с актрисите доведохме и още автори от световната литература. Радвам се, че в представлението успяхме да намерим един общ съавторски език. То не само е адаптация на книга, но е и адаптация на световете на четирите актриси по темата.
Камелия Николова: Ти донякъде отговори на следващия ми въпрос, но все пак би ли разказала защо се спря точно на тези четири актриси?
Василена Радева: Аз имам голямото щастие да работя с хора, които са ми наистина любопитни и с които сме съмишленици във времето. С Елена Димитрова и Богдана Котарева вече съм реализирала не един проект. С Невена Калудова също съм работила, а с Юлияна Сайска съм мечтала да работя, но не съм посмявала досега. Винаги ми е било много интересно присъствието на тази актриса в българския театър. Всъщност изборът на истории беше предопределен до голяма степен от техните собствени светове в изкуството. С тях избрахме кои персонажи от книгата на Петя Накова да представим. Тя е базирана на интервюта с осем жени, преминали през лечение на рак, и от тях ние синтезирахме четири.
Камелия Николова: Бих искала сега да се обърна и към самите изпълнителки. Какво беше предизвикателството като актриси, но и вашето лично, чисто човешко предизвикателство с този текст?
Юлияна Сайска: Когато започнахме да работим, след като вече бяхме прочели книгата, тя дълго време стоеше настрани по време на репетиции. Имаше нещо, до което не можехме да стигнем бързо. Разбрахме, че то e ценно и съдържа същественото, за което ще работим. Много трудно се върнахме накрая и чисто физически до книгата. Това стана, след като всяка от нас избра някакъв свой тъмен, неотговорен проблем, през който се свърза със своята героиня от нея. Аз с моята Анна тръгнахме да търсим отговор на въпроса защо това се случва. Това беше толкова жив процес, който те кара да бъдеш в партньорство с някой, който вече е дал своята драма, своето чувство, към което ние присъединихме и нашите.
Ние минахме през предизвикателството да съпреживееш нещо, да се свържеш с нещо, с нечия чужда драма и травма. Това е трудно, но постепенно се появиха чувства. Когато в един процес се появят чувства, тогава на мен ми става лесно, защото има с какво да общувам. В началото ние не искахме да виждаме тези жени, а сега се появява желание за това. Специално за фестивала се направи запис с Анна и Ваня, предстои да се запишат и другите две. За първи път чух думите на истинската Анна и това беше много вълнуващо.
Спектакълът е много жив. Много сме щастливи, че сме поканени на фестивала и че имахме толкова много публика. Поначало представлението е мислено за много камерно пространство. Тази среща мен лично много ме храни и аз съм благодарна за това.
Елена Димитрова: Както каза Юлияна, ние много искахме да направим нещо повече от книгата. За мен беше много важно да разбера за моята героиня какво протича в нея под повърхността на конкретните факти и събития, какво има отдолу. Беше ми интересно да открия какво се случва с тази жена в тази особена за нея година. Мислиш за живота си, за това какво се случва, защо се случва, защо на теб. Опитвах се да открия някаква точка на апокалипсис, нещо трудно, с което да се среща. Тя има два съня, които за мен говореха повече от всичко. Може би от там за мен тръгна процесът.
По време на работата открих една много цитирана от най-различни автори книга – „Смъртта на един пчелар“, и нещо от нея ме вдъхнови. От нея остана съвсем лек нюанс като атмосфера на съзерцателното, нещо нереално, което не се случва тук и сега.
Богдана Котарева: Ваня много се различава от останалите героини, но разбрах това по-късно. В началото ме грабна чисто човешката история, че тя е бременна и лека-полека, докато всички носехме различна литература, аз осъзнах, че при Ваня историята е много базирана на факти и от нейна страна нямаше някаква по-дълбока саморефлексия. При нея всичко беше обърнато изцяло към това детето да се роди и към вниманието на всички хора към нея, вниманието на съпруга ѝ, подкрепата, на колеги и приятели. Казахме си, че може би Ваня трябва да остане като едно изплуване на човешкото и на отварянето към това тя да може да роди живо дете.
Камелия Николова: Мисля, че се казаха много интересни и важни неща. Действително това е труден за правене и изпълнение спектакъл.
Калина Вагенщайн, фондация “Арт Офис”: Няколко неща от вече казаните дотук ме провокираха. Аз минах през абсолютно същия процес, през който е минала и Василена. Запознах се с авторката на книгата Петя Накова, когато работехме заедно. Тя самата е минала през подобно изпитание и ми сподели ми, че пише книга, а след това ми я подари. Първоначално за мен беше изключително тежко, докато се реша да я взема в ръцете си. Но след като започнах да чета, я завърших буквално за няколко часа. Тя ме остави с много приятно и зареждащо чувство и буквално се засрамих, че ме е било страх да тръгна към нея. Разбирам Василена, че много внимава в текстовете, с които представят спектакъла, да пише, че се говори за болест, но да не се споменава за точно за коя болест става въпрос. Разбирам и това, че някои хора от публиката не издържаха и си тръгнаха. Това не е непременно лошо; те ще мислят за спектакъла по-дълго от онези, които останаха. Страшно важно е да се говори за тези неща. Спектакълът е за надеждата и за това, че се излиза от такова състояние, а не дълбае само в страха, гнева, вината и т.н.
Много се възхищавам на Василена за смелостта и се радвам на резултата. Не знам дали подборът на актрисите е станал подсъзнателно или умишлено, но те са страшно различни и като че ли представят палитрата на всички тези жени – няма значение кой си, какъв си, ти пак можеш да преминеш през това изпитание. Актрисите са различни по възраст и натюрел, а това е голям плюс за спектакъла.
Румяна Николова: Поздравявам ви за резултата, заради това, че сте избрали една социално значима тема. Но спектакълът не остава на нивото просто да я съобщи, това може да се направи и в статия на вестник. Чисто театрално, като изразни средства и като изпълнение имате постижение. Каква според вас е добавената стойност такава тема да бъде изговорена именно в театъра, с театрални средства?
Юлиана Сайска: Аз си мечтая този спектакъл да се играе много често. Ние изпитваме неудобство да каним на него хора, често те казват: „Страх ме е, не съм подготвен да го гледам.“ Ние много мислим за това и така на една наша неформална среща аз предложих да направим кастинг за зрители, както и да звучи това. Колкото повече се играе, аз виждам как хората приемат и имат нужда тази тема да бъде проблематизирана, да бъде изговорена през сценичното. То носи собствена поезия и тя помага на хората да подредят в себе си тази тема. Аз съм готова дори да има по десет зрители, ние да играем спектакъла, за да може някак естествено тази тема да навлезе, да се приеме. Тогава тези въпроси ще бъдат изговорени по по-естествен начин, а няма да се държат настрана и от сцената, и от живота. Мисля, че театърът има силата да направи това.
Василена Радева: Много мислех по този въпрос. Всъщност изкуството наистина има привилегията да осмисля и да се задълбочава в болезнени теми на деня, да придава смисъл и през своите средства да извлича чисто човешко познание, да спомага за преодоляване на шока от това, което като чуеш по новините, те оставя в недоумение. Докато в изкуството, когато е създаден свят или по някакъв начин нещо се систематизира, има осмисляне, има рефлексии, има поглед към човека и човешкото. По този начин си мисля, че то допринася зрителите да могат не просто да се срещнат със страховете си, а заедно да извървят един път от момента на травмата, на шока, до момента на катарзиса и рефлексията. Това са моментите, които ни помагат да преодоляваме чисто житейските си слабости.
Асен Терзиев: За мен ключов в спектакъла е ефектът на споделянето, който се постига. В него не става въпрос просто да научиш за някаква драматична история, с каквито всъщност сме заливани. Покрай популярността на документалния театър започна да става тенденция да се избира някаква социално значима тема, тя да се съобщи и очакванията са това само по себе си вече да произведе ефект. За мен във вашия спектакъл беше ценен ефектът на споделянето, който бяхте постигнали и в който всъщност се крие силата на театъра. Във всеки един от монолозите вие бяхте успели да намерите в рамките на театралната форма много директно обръщане към публиката и то по един фин начин. Бихте ли разказали повече за това решение?
Елена Димитрова: Много ни занимаваше това защо се захващаме с тази тема, за кого и какво можем да кажем повече за нея. Идеята ни беше спектакълът не да информира за болестта, а по-скоро как в такава трудна година разбираш живота си, осъзнаваш някакви свои възгледи. Това беше посоката. Искахме да създадем пространство, което изисква от теб да кажеш нещо важно за себе си. Да кажеш нещо, след което нищо няма да бъде същото. Животът ти няма да продължи както преди.
Юлиана Сайска: Публиката на това представление расте. Аз си мисля за този контакт, за диалога между нас и нея. Мисля публиката като важна част, като партньор, който участва, и на мен това общуване ми е необходимо, защото аз донасям една изповед. Представлението е като едно отворено обсъждане, аз го приемам като една обща сцена, една обща арена. Публиката ни е партньор. Това е условие да се случи представлението.
Богдана Котарева: Особено при моята героиня има това излизане от роля, отиване към публиката и обръщане към нея. То ни връща към темата, че ние всички сме този човек и този човек е във всички нас. Ако ние играхме тези четири жени от начало до край, можеше да се отиде към спекулиране и ние искахме да има дистанция.
Камелия Николова: Действително контактът с публиката е може би най-важният ключ в това представление. Вие можехте да сложите една бариера, една четвърта стена и просто да изиграете тези героини и човек да гледа вашите преживявания, но това е нещо много различно и не това е целта. Търсен е именно контакт с публиката и ми се струва, че снощи той страхотно се получи.
Цветана Манева: Много ви благодаря за това, което показахте. Едно ужасно трудно стъпало има в актьорската професия, в работата, която върши актьорът, особено когато работи по материал, в който става въпрос за драматични обстоятелства. Въобще за неща, които никога не би си пожелал да се случат на теб, на близките ти и на тези, които ще те гледат. Това е стъпало, което трудно се преодолява. Поздравявам ви за чувството за мяра. За тоналността, която сте избрали. Усвояването на фразите, поднасянето на текста, различната пластика на отделните жени, които представяте, са много убедителни и завладяващи. Мен лично такова изпълнение ме вдъхновява. И най-вече то ви дава право да правите тези директни обръщания към публиката и да я превръщате в партньор. Това се получава само когато съпреживееш, преминеш и разбереш, стигнеш до философската мисъл, че се радваме по един и същи начин, но страданието на всеки е различно.
Вие бяхте прекрасни като актриси, прекрасни като съпричастност на тази злокобна ситуация, за която става въпрос. Не мога да си представя други актриси на ваше място. Страданието не е, за да потънем в него. И най-обреченият човек има надежда. Тази сила вие я имате. Да не говорим за номера с портокалите, който ме удари в главата още в началото!
Не се притеснявайте, че хората може би няма да имат интерес. Не всеки има интерес. Не всеки може да събере сили. Никога собствените сили не са достатъчни за такова изпитание. Винаги хората около теб ти се струват недостатъчно ангажирани. Те имат своите извинения, че не искат да те посетят. Винаги в страданието съществува едно разминаване, за което говори и текстът. И вие прекрасно го представихте.
Албена Тагарева: Не ми се е случвало скоро такова искрено преживяване в театъра. Имате ли опит с обратна връзка от публиката?
Василена Радева: Може би най-запомнящият се от нас е контактът с хора, които идват някак неудовлетворени от това, че спектакълът не говори за загубата. От тази болест не винаги се излиза, а при нас и четирите жени оздравяват. Но нямаше как да преплетем това в спектакъла.