На 8 и 9 юли като част от международната селекция на фестивала гостува спектакълът “Зловещата долина”. В тази копродукция между известната новаторска театрална компания „Римини Протокол“ (Щефан Кеги) и един от водещите театри в Германия – „Мюнхнер Камершпиле“, човекът-актьор е заменен от хуманоиден робот. Събрахме няколко отзива за него:

Камелия Николова, театровед

Спектакълът „Зловещата долина“ на Щефан Кеги, както винаги при този режисьор и неговата компания „Римини протокол“, поставя един от най-горещите въпроси на нашето съвремие – въпроса за все по-широкото навлизане на изкуствения интелект в живота на днешния човек; нещо повече – за постепенното обсебване на ежедневието ни от машините. В желанието си да облекчим, да подобрим и преди всичко да продължим живота си ние, хората, ден след ден влагаме все повече усилия да възпроизведем като механизъм – като машина, като робот – своя човешки интелект, стремейки се да разширим максимално, до безкрайност, неговите възможности, да постигнем своето, макар и технологично, безсмъртие. Сложната и драматична двойственост на това най-голямо постижение на човешкото същество, в което то максимално постига себе си и едновременно с това се отрича от себе си, заменя се със създадения от самия него идеален собствен двойник, е именно философският и дискусионният фокус на „Зловещата долина“.

Освен емоционално и философско предизвикателство, спектакълът ударно поставя и силно театрално предизвикателство. На сцената актьорът е заменен с робот – идеален двойник на реалната личност, чиято история представлението разказва (писателят Томас Мелле, който страда от тежко заболяване и пише пиеса за създателя на изкуствения интелект Алън Тюринг), а самият Мелле присъства само дигитално чрез прожекции на голям видеоекран, поставен до актьора-робот, седнал удобно „по човешки“ в едно кресло близо до зрителите.

Убедена съм, че с този спектакъл, който гледахме в програмата със селекционирани чужди спектакли на 29-ия Международен театрален фестивал „Варненско лято“, по нов, особено директен начин се актуализира големият дебат за човека и човешкото в театъра.

 

Василена Радева, режисьор

Много ме замисли това представление. Всъщност въпросите, които то задава, не са толкова неочаквани. Неочакваното е, че идват от устата на робот. Всъщност това преобръщане, това че един робот пита едни човешки въпроси и поставя под съмнение човешкото в нас самите, това е нещо наистина много ново и е откритие за мен.  В чисто театрален аспект си мислех, че всяко твърдение, поставено на сцената от един актьор, има зад себе си опит и субективизъм. Независимо дали то принадлежи на автора или на самия артист като личност. Докато тук, при тази машина, това някак беше отнето и всяко твърдение започваше да звучи по някакъв начин плоско.