Във Варна има редица детско-юношески театрални трупи, които привличат нови поколения към театралното изкуство. Елица Горанова е на 17 години и възпитаничка на известния детско-юношески театър „Златното ключе“. Тя споделя своите впечатления от юбилейния спектакъл „100“ на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“, с който се откри Международният театрален фестивал „Варненско лято“ 2021.

Спектакълът „100“ по повод вековния юбилей на Варненския театър е компилация от различни фрагменти, монолози, диалози, етюди и още много други неща и той ме вдъхнови да искам още. Даде ми онези криле, които като помощните колела, закачени за колелото на малко дете, ми вдъхват увереност да се изкачвам по стълбата нагоре и да стигна до края ѝ, където са моите мечти. Най-много ме впечатлиха монолозите на актьорите, които отговарят на въпроса: „Ако не бях актьор/актриса…?“, вероятно защото аз самата съм се запътила към тази професия. Тези монолози, предполагаеми реални истории, докосват душата на всеки човек в залата, като му дават повод за размисъл върху постигнатото в живота и удовлетворението от него. Те ме развълнуваха толкова, че започнах и аз да се питам, макар и още млада, мога ли да си представя какво друго ще правя, ако не бъда на сцената.

Спектакълът на Боян Иванов не наподобява често срещаните концерт-спектакли, с които се празнува годишнина. В неговото представление се набляга на живия театър и на актьора в него. Той е различен с това, че представя цялостния облик на театъра от актьорите, през целия екип и публиката до театралните критици. Режисьорът изгражда връзката човек – театър, използвай хумор в скечовите сцени, което го прави атрактивен за голяма част от зрителите.

Представлението започна с много интересна биографична част, в която се разказва за създаването на Варненския театър. Той е емблематичен за града и според мен историята му е важна за всеки.

Направиха ми впечатление и образите, които изглеждат като извадки от обществото. Чрез формата на скеча Боян Иванов успява да представи богата палитра от типажи, които често срещаме по улиците. Посредством речта на пресъздадените улични минувачи се онагледява отношението на нашите съвременници към изкуството, към институцията на театъра и неговите творци. Актьорите ни подтикват да си зададем въпросите: „До колко е нужен театърът за обществото? По какъв начин той възпитава ценности у човека?“.

Мога още много да споделя. Например да сцените около създаването на спектакъл, за първата роля, за първата награда, за манията по известността на актьора, за хореографията, но ще спра до тук. Ще кажа само, че останах приятно изненадана от спектакъла, както и от откриването на международния театрален фестивал „Варненско лято“.

Материала подготви: Жулиета Василева