Актьорът Сава Драгунчев за спектакъла на Деклан Донелан върху Шекспировия романс.

Преди години гледах гостуването на спектакъла на „Чийк бай Джаул“ „Както ви харесва“ в Народния театър. Бях гледал преди това британски театър, и то в Лондон, и смятах, че съм наясно какво мога да очаквам – но не! Преживяването беше разтърсващо! Години по-късно, вече дипломиран актьор с „познания“ и самочувствие, бях на специализация в Стратфорд-на-Ейвън в Кралския Шекспиров театър и гледах „оригинално“ изпълнение на „Зимна приказка“ от Шекспир. Няколко месеца след това вече играех в постановката на Маргарита Младенова в „Сфумато“, а две години пък след това поставях със студенти „Както ви харесва“, силно повлиян от Деклан Донелан. И през още десетки пиеси на Шекспир преминах и като преподавател, и като актьор, и като консултант по стиха. За да стигна до тазгодишното издание на театралния фестивал „Варненско лято“ и историята да се повтори отново…

„Зимна приказка“ на Донелан събира в себе си всичко, което може да се иска от Шекспир днес – свещеност на словото, изящество на изразните средства, дълбоки енциклопедични познания както за света, така и за театъра и театралната машина, съвременен код на комуникацията сцена-публика и не на последно място – премереното „неуважение“ към автора; похват, който „Чийк бай Джаул“ винаги си е позволявал, но оставайки верен на прийома за игрови театър и онази Ренесансова сцена.

В контекста на британските схващания за Шекспирова интерпретация решението на Деклан Донелан всъщност не е смело, то е естествено за поколения английски зрители, възпитани в майсторството на Барда. Там публиката очаква да бъде предизвикана от поредна дълбинна интерпретация на познатото. Естествен е и вероятно ефектът върху нас, българите, за които уж пренесената днес конструкция на пиесата е нещо познато. За мен истината обаче е, че симбиозата на класическото говорене със съвременен поведенчески характер на играта е най-голямото достойнство на актьорските превъплъщения в тази постановка. Празникът на стригачите например е изцяло лишен от художествената измислица на бита, в която Шекспир е поставил празника в Бохемия. Може би за да покаже, че театралната условност, (а и театърът изобщо), не може да се занимава с конкретното и злободневното. Убеден съм, че актьорски удоволствието в този спектакъл са били вкусът и мярката да сблъскваш пиетета към Шекспир със заложения у всеки творец стремеж към деконструкция.

За мен беше отново разтърсващо да разбера, че подобен театър може да се прави с лекота, но и с размах.