Ангелина Гаврилова, танцьор и хореограф, споделя своите впечатления от спектакъла на компанията “Розас”.
Спектакълът „Шест бранденбургски концерта“ на хореографа Анне Тереза Де Кеерсмакер е полифонично-минималистичен поток от движения, съвършено партниращи си с музиката на Й. С. Бах. Минималистичен, не беден като изразни средства, не опростен и повърхностен, а изчистен от ненужно бравурни, самоцелни танцови комбинации, повърхностни „ефекти“ и излишна техника. Всъщност точно такава е и музиката на гениалния Бах, когото Кеерсмакер „познава“ и безспорно усеща. Танцьорите наистина буквално пресъздават партитурата на всеки един от концертите, на всеки един инструмент от оркестъра, дублирайки гласовете и хармониите им. Реагиращи на всяка динамична, ритмична, темпова промяна, телата на танцуващите сякаш се свързват със свирещите музиканти, с невидимата, но доминираща нишка на музиката. Триата на сцената отговарят на трите гласа в оркестъра, солата са в интимен разговор със солиращия в момента инструмент, ансамблите – в синхрон с „тутти“ в оркестъра.
Тук е моментът да отбележа изключителното изпълнение на B`Rock Orchestra и техния ръководител – Амандин Бейер, както и удоволствието от „живото изпълнение“ на музиката. В случая то е абсолютно задължително, заложено изначало, като идея и визия за спектакъла. Изпълнителите от двете страни си комуникират и визуално флиртуват едни с други, разбират се някак съзаклятнически. В дъното на сцената, на рунда, висят опънати струни; осветлението се променя от топло, светлооранжево, до интимно, отчуждено синьо. Още в началото от средата на сцената се издигна деликатна конструкция, която осветява и „наблюдава“ творбата „отгоре“. Костюмите перфектно обгръщат телата, обувките допълват силуета и имат „драматургично“ решение в спектакъла. Всички са в черно, като гости на изискано парти, като оркестранти, като ноти…
И за хореографията… Изключително ми е странно да правя анализ на хореографията на друг автор, особено когато аз самата имам колебания за себе си като не докрай утвърден такъв. Ще се опитам като зрител, гледал задоволително количество спектакли. Простото и дори ежедневното ходене на танцуващите в началото, перфектно разчетено ритмично, е на път да заблуди, че спектакълът ще се изчерпи бързо и ще се задръсти с излишни повторения, ще липсва градация и развитие. Е да, ама не!, както обичаме да казваме по нашите ширини.
Кеерсмакер изключително добре напластява, надгражда и разгръща танцовата си партитура. От по-формални движения – ходене и тичане, изключително разположени във вертикала и изпълнени без контакт с някого, с напредването на пиесата тя преминава към по-свободни „танцови“, изградени на различни принципи движения, достигайки до контакт на танцьора с останалите, до взаимодействие между телата и сякаш „сближаване“. Отделният индивид, кореспондирайки в началото с останалите само на принципа на следване на музикалните гласове, но без физически допир, постепенно навлиза и в такъв, изследва го и се или не се променя. Но това е без излишен анализ и задълбочаване. Постепенното захвърляне на дрехи и обувки също освобождава тялото и му дава възможност за повече мобилност, а и допълва усещането за детинска лекота и радост. А такива има и в самите на момент „наивни“ движения, и в геометрията на безгрижно тичащи хора. Усеща се изключителното удоволствие от музиката, танцът, моментът.
Изборът на различни поколения танцьори обогатява не само палитрата от индивидуалности, но и самото изпълнение на отделните хореографски пасажи звучи различно. Усеща се, че хореографът е създал много от соловите сцени именно заради възможностите и излъчването на точно този танцьор, и това прави тези моменти въздействащи и лични. Деликатното чувство за хумор на Кеерсмакер се промъква навсякъде от церемониално сериозния мъж, обявяващ с табела всеки следващ концерт, до жеста на ръката, движението на пръстите, погледите.
„Шест бранденбургски концерта“ е естетско, деликатно, лишено от излишна амбиция и „хореографско его“ произведение – поклон към величието на музиката на Йохан Себастиан Бах.