Албена Тагарева за спектакъла “Войцек” по Георг Бюхнер с режисьор Кирил Серебренников.

Войцек е честен, работлив, леко объркан човек. За него светът е черно-бял. Облечен в дрехи на футболен ултрас, той се лута между собственото си чувство за справедливост и обществените норми, наложени от други. „Войцек“ на Георг Бюхнер прескача в съвременността чрез адаптацията на руския режисьор Кирил Серебренников в Националния театър на Латвия и достига до нас, благодарение на международния театрален фестивал „Варненско лято” и неговото дигитално издание. Въпреки ограниченията на екрана, спектакълът успява да въздейства и да предизвика наслада за сетивата със стилния си театрален език.

Представлението е от ярките примери за това как сценичното пространство може да се превърне в силен и дори равнопоставен партньор на актьорското изпълнение. С това не бих искала да омаловажавам прекрасните актьорски постижения на трупата на Латвийския национален театър, а точно обратното – да поставя фокуса върху постигнатото майсторство и симбиоза между актьора и средата.

В представлението режисьорът е превърнал театралната сцена в галерия за съвременно изкуство (по пиесата на Бюхнер действието се развива в казарма), а войникът Войцек тук е един от общите работници, ангажирани с поддръжката ѝ. Любопитното в това решение е, че действието е пренесено не просто в съвременността, а е поставено в конкретиката на една специфична среда, каквато е художествената галерия и по-точно пространството за съвременно изкуство. Този избор поставя акцент върху силната поляризация на обществените нагласи не само по отношение на изкуството, но и по важни обществено значими теми. За голяма част от хората съвременното изкуство е неразбираемо, прекалено изискващо допълнителни познания, референции, които не всеки би могъл да направи. Това е и причината към него да се гледа като на нещо елитарно и дори снобско; като на зона, запазена само за определени кръгове.

Серебренников, който е и сценограф на спектакъла, изключително умело успява да изведе и тази линия като част от конфликта. Само с няколко елемента той е изградил тази ситуация на разслоение на обществото и чувство за привилегированост, поставяйки ги като основа за развитие на персонажите. Командирът на казармата (по Бюхнер) тук е директор на галерия, а войнишкото ежедневие е заменено от подготовката за нова изложба с експонати писоари[1] – за едни безценни произведения на изкуството, но за други обикновени придобивки за бита. Използването им от Войцек „по предназначение” е жестът, с който той изразява отношението си към налаганите от така наречения елит правила, морал и добродетели. Чрез тази сцена режисьорът заявява безмилостно, че между тези два свята не би могло да има пресечна точка, нито разбиране или диалог, което е предпоставка за стремглавото развитие на драматични събития.

В хода на спектакъла пространството претърпява сходни метаморфози с тези, през които преминават персонажите. Така например идеята, че човешкото същество може да бъде използвано за експеримент, неговите емоции, реакции и поведение да бъдат манипулирани в контролирана среда, е пренесена в сценичното пространство чрез образа на клетката и лабораторията на доктора. Клетката се превръща също така и в дома на Войцек и Мари, майката на детето му. Едно семпло, просто, сурово и неприветливо място, подсказващо и за отношенията между двамата – изградени на първични взаимоотношения и оставени на чуждите предразсъдъци.

 

Другото кубично пространство на сцената, освен клетката, е кабинета на директора. Стая, изградена над основната сценична площадка и заградена със стъкло, през което виждаме, но не чуваме. Това е изолираното място на привилегированите, до което никой друг няма достъп. Или наблюдателната площадка, от която експериментът бива проследяван.

На финала на спектакъла пространството се превръща от много конкретно, дори на моменти силно реалистично, в едно почти имагинерно място, нещо средно между двор или приемна на болница, където сън и действителност се смесват. Място, в което жестокостта на човешките действия изглеждат като плод на болно съзнание.

Способността на Серебренников да бъде режисьор и драматург, използвайки средствата на сценографията, прави представлението изключително въздействащо дори и гледано в неговата филмирана версия. Именно така, благодарение на посредничеството на камерата, зрителят може да обърне внимание на някои от тези детайли, които често пъти в стандартната театрална ситуация остават на втори план, а в представления като „Войцек” могат да ни разкрият още полета за размисъл.

 

[1] Явна препратка към произведението на Марсел Дюшан „Фонтан” от 1917 г.