Венета Дойчева за спектакъла на полския режисьор Гжегож Яжина.

С особено предчувствие очаквах да видя спектакъла „Макбет” на знаменития полски режисьор Гжегож Яжина. Един много силен театрален спомен е останал в паметта ми от преди повече от двадесет години и това е неговият дебют на професионална сцена – „Тропическа лудост” по Ст.И.Виткевич (1997) на сцената на Театър „Розмайтошчи“, Варшава. Гледах това представление в програмата на театралния фестивал Divadelna Nitra („Театрална Нитра“) в Словакия, поканено тутакси след премиерата и го възприех като откровение. Сложният сценичен свят покоряваше с тоталната сетивност на внушението, което тогава не използваше онова, което технологията по-късно донесе в театъра, но успяваше да грабне зрителя и да го потопи в делирни картини, мистични преживявания и обсебваща експресия и чувственост. Разбира се, че запомних този режисьор. След две години на фестивала в Торун, Полша беше представен спектакълът „Магнетизмът на сърцето” ( по „Момински обети” от класика на полската драма Александър Фредро), който се оказа рязко различен в езика и поетиката си, като остроумно, леко и находчиво превръщаше една лирична комедия в поема за неугасващата (вечна) любов. Той запазваше оригиналната линия на пиесата, но с всяко следващо действие приближаваше епохата в интериора и костюмите към днешния ден, за да разположи последното действие в същата стая, но вече в съвременността и постави точка с актуална дата.

„Макбет” съдържа нови акценти – талантът на Яжина не е загубил силата си, а е добил сериозност, проникновение и задълбочена рефлексивност. Шекспир отново предоставя широки хоризонти за интерпретация. В този прочит фокусът е категорично поставен върху разрушителната сила на войната като феномен на човешкия инстинкт за хищничество, преследване и убийство. Яжина е разгърнал спектакъла в празните пространства на изоставена индустриална сграда, която е абсолютно натуралистичен топос на свойствената за военните действия неумолима логика на разрухата. Излъченият запис, който гледаме днес, е създаден от режисьора филмов вариант, заснет в реалното място на оригиналното театрално представление. Шекспировите персонажи са днешни военачалници и войници, които атакуват мюсюлманска бойна клетка и водят война с десантни акции и светкавични нападения. Макбет е „пръв между равни” по дързост и жестокост. Една от началните сцени на изненадваща атака по време на молитва завършва с брутален акт на обезглавяване, извършено и показано с натуралистична директност. Спектакълът удържа и разгръща тази кървава линия до финала, като насища въздуха със сцени на убийства от упор, мигновени удари с кинжал, задушавания, финално обезглавяване. Кръвта избликва от устата, от пръснат череп, от прерязано гърло, разлива се по циментовия под, по захабените плочки по стените, разнася се под струите на маркуча, с който лейди Макбет премахва следите от верижно натрупващите се убийства. Натурализмът буквално заставя зрителя да попива със сетивата си стихията на унищожението.

Макбет и лейди Макбет са визуално контрастни, но вътрешно идентични в маниакалното си подчинение на инстинкта на преследвача. Костюмите, прическите, детайли от средата на техния дом/военна база създават далечни асоциации както с диктаторските двойки от соц-епохата, така и с днешната стандартизирана унифицираност – войната и нейните подстрекатели вече могат да бъдат навсякъде, тук няма идеология, има само съзнание, лишено от задръжки, преливаща автосугестия, саморазрушителна стръв и неумолима загуба на човешкото. Яжина активно работи с едрите планове на лицата, но и на детайли от средата, движения на камерата, които следват хаотичния поглед на персонажа или се фиксират в статична позиция, обхващаща сцени с много действащи лица. Тези смесвания на театралност и кино превръщат „Макбет” в силно изразителна форма. Между най-въздействащите мигове са близките портрети и изразителните очи. Лицето на Макбет е с фиксиращата студенина на акула, непроницаемо, ледени очи в синьо-белезникава острота, затворено в своята психотична обсесия. Лейди Макбет е знойно самоуверена, сложна фризура, дълъг ярък маникюр, силен грим и бижута. Тази семейна двойка взаимно се захранва от тъмната си материя. Диалозите между тях са в тих, равен, неутрален тон, сякаш в ключ на нищо незначещо говорене, често  шепнешком. Яжина подплатява изравненото им говорене с почти непрекъснат фон на устойчив звук, който се стеле над промълвените думи. Въобще режисьорът се доверява на минималистични решения във възлови сцени на кроежи и конспирации, целящи унищожението на поредния набелязан враг. В тези мигове той разчита и на внушението на сенките, които открояват фигурите върху високите стени на старата фабрика и ги деформират, уедряват, но и ги сливат и рисуват черно-бялата картина на неизбежното бъдещо убийство.

Заснетият материал е най-често в обща цветова гама на тонирана сиво-бяло  нюансирана сепия, което прави по-едри акцентите на някои костюми в червено и тяхното римуване с кървавите петна и струи. Колкото ярко театрална, толкова и прецизно кинематографична е цялостната среда. Не липсват и метатеатрални моменти (Макбет и лейди Макбет приветстват множеството, което ги аплодира като владетели от балкона на своя дом, а ръкоплясканията са кадри с реалните зрители на театралното представление, монтирани в киноверсията). Точно в няколко такива сцени съжалих в известна степен, че в този филмиран вариант липсва истинската публика. Гледната точка от евентуалното зрителско място, би дала друга перспектива на случващото се. Различните по-малки пространства, проходите между тях, железните индустриални стълби и високи мостове, по които се разполага действието в този вид, са редуващи се погледи към сцени и ситуации. Но в реалния театър очите на зрителя обхващат всичко това едновременно и симултанността на активните точки взаимодейства в общо впечатление.

Яжина е стъпил и върху изразните възможности на технологичните средства, които му позволяват да умножава образи (най-често лица) в редици от екрани и да превръща едрите планове в силно увеличени и мултиплицирани изображения. И това работи за общата атмосфера на неумолимо разрастваща се психотичност, жестокост, машинализиране на убийствата и изтреблението.

Финалът, в който „оживялата” гора настъпва към опустошения Макбет, е още една кино-картина-цитат от екшън филм. Свръх обучените да убиват десантчици проникват през покрива и не просто застигат Макбет, а с убийството му повтарят обезглавяването от началото на спектакъла. Още един войник, прегърнал кървава глава, изпада в транса на умопомрачителната, задавяща, спазматична обсесия на убийството. Макдъф може да вдигне своя човешки трофей и трагедията да приключи. Или да започне от самото начало.

Излъчването на спектакъла е достъпно до 30 ноември, 19:00 ч., само на територията на България.