Виолета Тончева (Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна) споделя впечатленията си от „Коварство и любов (KILL)“ на режисьора Тимофей Кулябин

Спектакълът на Тимофей Кулябин ме върна към „Коварство и любов“ от университетските ми години в немска филология, за да установя, за кой ли път, колко различно може да бъде отношението към класиката. И ако всяка рецепция на изкуството съответства на своето време, то постановката на Кулябин определено живее в третото хилядолетие, постмодерната епоха, която, знаем, манифестира различните истини като фетиш.

Това, което ме възхити у режисьора, е умението му  да открои на преден план желязната логика в сюжетната конструкция – всички персонажи водят Луиза към неизбежния край, подтикват я да се откаже от любовта и когато тя наистина го прави, това духовно самоубийство води и до нейното убийство. Тази оголеност на наратива, подсказана ясно и в абревиатурата „KILL“, е проведена прецизно и последователно на всички нива – драматургия, сценография, костюми, музика, актьорска игра. Особено впечатляват визуалните ефекти, наред с хореографията, която на места приковава вниманието повече, отколкото основното действие на сцената.

И микрофонът, който експонира и умножава смислите – на него човекът се доверява, за да каже най-важното. Този технократски подтекст загатва спорната тема за взаимоотношенията между машината и човека, напомняйки в някаква степен за Явор Гърдев и неговите търсения.

В крайна сметка, с „Коварство и любов“ Кулябин създава един категоричен и безпощаден спектакъл, който въздейства повече на ментално, отколкото на емоционално ниво.