Нобеловият лауреат за литература Харолд Пинтър пише „Стари времена” като пиеса за капризите на паметта, които правят неуловимото минало настоящ съперник. То става повод за развихряне на напрегнати битки с чувствата, стигащи до емоционални „изригвания”, ловко овладени от опитните актьори. Борбата за сила и контрол е от най-стихиен вид, а оръжията са секс и слово, намеци, смущение, неудобство, осуетяване на планове… Няма ясна граница между истина и лъжа, между реалност и нереалност. Спектакълът на режисьора Николай Младенов на сцената на Сатиричния театър привлича с взирането си страни от човешката природа, които могат да изглеждат едновременно заплашителни, необясними и енигматични.
Спектакълът с участието на Димитър Баненкин, Албена Павлова и Ана Вълчанова е част от паралелната програма на фестивала на 10 юни от 20 ч. и на 11 юни от 18 ч. на сцената на Кукления театър във Варна.
Ето какво разказва режисьорът Николай Младенов за него.
Какво в „Стари времена” на британския драматург Харолд Пинтър Ви провокира да поставите пиесата?
Основното, което ме провокира, е една от темите в пиесата – комплексът за притежание и доминиране, крайното, остро желание за контрол върху ситуацията и хората попаднали в нея. Интересното в този текст е боравенето с миналото, явяващо се с качеството на оръжие за контрол на настоящето. Игрите на паметта, спомените, които с течение на времето се трансформират и започват да живеят собствен живот. Гледната точка на трима души, били на едно и също място и по едно и също време, е коренно различна и всеки има право да вярва и отстоява своята истина. Разбира се, жанрът, авторът, езикът, който се използва в пиесата, и не на последно място преводът на Галина Томова-Станкева, ме подтикнаха да я поставя.
Казвате: „Тълкуваме автора като абсурдист. А е тъкмо обратното – ние самите ставаме все по-неискрени и използваме езика, за да прикриваме действителните си намерения и подбуди”. Какво е специфичното във Вашия подход към пиесата извън абсурда?
Драматургията на Пинтър може да бъде тълкувана като абсурдистка, но работейки върху пиесата си дадох сметка, че тя е своеобразна извадка на начина, по който много често ние общуваме в реалния живот. Отказът от споделяне на нашите реални намерения, превръщането на партньора отсреща в „противник“, използването на езика за прикриване или потвърждаване на предварително изградената представа, или пък за събиране на информация за „противника”, е основното, с което си служат и персонажите на Пинтър в общуването си. Диалозите при него много често са привидно „безсмислени, ежедневни разговори“, а реално под този пласт стоят ясни, крайни предубеждения към другия. Всичко това съществува и в „Стари времена”, като основното оръжие е познанието на общото минало.

През какви предизвикателства преминахте с актьорите в пресъздаването на несигурния свят в пиесата, в която нищо не е каквото изглежда?
Двете актриси – Албена Павлова и Ана Вълчанова, за първи път работиха върху текст на този драматург, докато Димитър Баненкин е играл в друго представление по Пинтър. Първото предизвикателство беше да започнем да говорим на един език, тъй като начинът, по който се води действието, реакциите на персонажите в различните събития, изграждането на конфликтите и резултатите от това са много специфични. След това практически, на сцена, актьорското поведение не би трябвало да бъде битово-реалистично. Самият Пинтър заявява, че при него персонажите и ситуациите са реалистични, но това, което прави, не е реализъм. Голямата трудност е в намирането на баланса. От една страна, представлението да комуникира с публиката, да е четимо, и в същото време да е максимално близко до стилистиката на автора. Дълго време работехме по анализа на текста. Mисля, че този опит бе изключително полезен за актьорите и същевременно беше професионално предизвикателство, тъй като все по-рядко в съвременната българска сценична практика има възможности да се работи върху Пинтър или по драматургия с подобни качества.
Въпросите зададе Румяна Моллова