Шест млади артисти влизат в образите и разказват истории на едни от най-изявените български творци от театъра и киното – Наум Шопов, Крикор Азарян, Стефан Илиев, Ицхак Финци, Гинка Станчева, Емилия Радева, Жоржета Чакърова, Георги Велчовски, Гергана Кофарджиева и др. Това се случва в документалния спектактакъл „Апарт” – част от фестивалната програма на 10 юни от 18 ч. в Художествената галерия. Ето какво разказват за него режисьорът Илко Ганев и актьорът Севар Иванов.

„АПАРТ“ E МНОГО ЛИЧНО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

ИЛКО ГАНЕВ, РЕЖИСЬОР

 „Апарт“ е от първите Ви спектакли като режисьор и е вдъхновен от споделените спомени в сборника „Артисти със сребро в косите“. Какво Ви подтикна да разкажете историите на едни от най-значимите български театрали?

„Апарт“ беше замислен като изследване на огромната пропаст между поколенията артисти. Затова търсим и този контраст между играещите на сцената (млади актьори на по 25 – 27 години) и тези, за които разказваме –  групата „Артисти със сребро в косите“. Много искахме да разберем какво мотивира тези хора да продължават да творят, да искат да репетират въпреки времето, въпреки възрастта, независимо от трудностите на деня, в който публиката разпознава много повече популярните лица от екрана, вместо онова поколение, което лека-полека започваме да забравяме. То е и един вид театрална памет. Не смятам, че сме мисионери или кой знае какви откриватели и не си въобразявам, че сме направили нещо уникално. Сигурен съм само в едно – че това е много лично представление. Така твърдят и актьорите, които играят в него. Ние не разказваме историите на най-значимите български театрали, по-скоро обратното – разказваме за онези, които са вече забравени, които останаха някак встрани от прожекторите и от славата. Тези хора ни вълнуват. Има истории и на няколко актьори от трупата на театъра във Варна. Надявам се, че това ще бъде интересно и за публиката на фестивала.

Представлението въздейства и като арт инсталация чрез визуалната среда, създадена с помощта на нови технологии. Защо беше важно за Вас да изградите по този начин сценичната среда?

Визуалната среда е дело на Владислав Илиев. Той е човек на бъдещето. Негова беше задачата да облече във форма тези прашни истории и да ги направи атрактивни. А и така контрастът между преди и сега се получи още по-голям и по-смислен. Цялото това противопоставяне на миналото, настоящето и бъдещето провокира най-важните въпроси в представлението.

Какво ново открихте за актьорската природа с работата си върху спектакъла?

Всичко беше ново. Ние го знаехме до голяма степен, а и всички си дават сметка колко трудна може да бъде професията и колко неблагодарна. Открихме, че младите актьори, играещи в театрите в страната, живеят същите истории, за които разказват възрастните им колеги. Има нещо, над което се замислям много сериозно – дали се сменят ценностите. Времето може да промени обвивката, изкушенията са други, средата е друга, конкуренцията е по-голяма, талантът е все по-разколебан, но според мен едно нещо, което ще продължава да движи твореца, ще остане завинаги и това е любовта… Любовта към професията.

 

НАЙ-ВАЖНИ СА ИСТОРИИТЕ, КОИТО РАЗКАЗВАМЕ

СЕВАР ИВАНОВ, АКТЬОР

В представлението „Апарт“ една от основните теми е за приемствеността между различните поколения театрални творци. Какви са трудностите в процеса на общуване между прохождащите и вече утвърдилите се актьори?

Артистите много често остават неразбрани от другите хора. Публиката рядко си дава сметка за трудностите, „жертвите“ и цената, която плащаме, за да имат възможността да видят най-доброто, на което сме способни. Въпреки разликата в поколенията, начина на живот и разбиранията ни, тази „неразбраност“ остава същата. Аз никога не съм срещал затруднения в комуникацията си с по-възрастни артисти и винаги на моето уважение към тях те са отвръщали със същото. И въпреки че не винаги са разбирали или приемали решенията ми, като колеги творци са ми казвали: „Ти си знаеш най-добре“. Да, така е, аз знам най-добре, както и те са осъзнавали риска, когато са избрали да станат артисти, въпреки неодобрението на останалите.

Какво беше основното предизвикателство за Вас като изпълнител да разкажете историите на всички тези важни личности за българския театър?

„Апарт“ беше огромно предизвикателство, с което се сблъсках в много важен за мен момент. Това представление е различно от всяко друго, в което съм участвал, и като актьор, за мен беше най-трудно да не играя. Тук най-важни са историите, които разказваме, а не средствата, които използваме. Човек не се нуждае от конкретни интонации или жестове, за да бъде искрен. Именно на това заложихме в представлението, разкривайки душите на „героите си“ чрез своите души.

 

Въпросите зададе Сияна Недялкова