ЛЮДМИЛА ПАТЛАНЖОГЛУ, ЧЛЕН НА БОРДА НА СП. „CRITICAL STAGES”, ПОЧЕТЕН ПРЕЗИДЕНТ НА РУМЪНСКАТА СЕКЦИЯ НА IATC

Успях да гледам няколко представления, като мога да започна с „Луда трева“ на ТР „Сфумато“ и  с „Макбет“ на италианския режисьор Алесандро Серра. Тези две представления са много добър пример за диалога между „национално“ и „глобално“. Бяха прекрасни! За мен всеки спектакъл трябва да притежава професионализъм, история, поетика и емоция. Имаше още две представления, които също бяха много интересни – „Драконът“ с режисьор Явор Гърдев и „Дом за овце и сънища“ на „36 маймуни“. В нашия глобализиращ се свят, във времето на постмодернизма и на постдраматичния театър се крие една опасност – да се всява объркване между самите артисти, както и между тях и публиката. Сякаш липсва диалог и остава само объркването. Всичко е изкуствено и само за забавление. Споменатите четири представления показват, че театърът иска да бъде силен и няма да позволи да бъде маргинализиран. Трябва да се представя човешката истина, емоция и емпатия – те не могат да бъдат манипулирани. Те са тук, в главите ни. Тези представления имат един източник на енергия. В театъра, за да създадеш добър, истински спектакъл с вчувстване и въображение, един от важните източници на вдъхновение е националността. „Макбет“ ни показа какво означава Италия, какво означава Сардиния. А творците от ТР „Сфумато“, заедно с драматургията на Радичков, са почерпили сили от българските корени. Ето защо тези два спектакъла бяха свежи, всичко беше емоция в тях.

Корените на другите две представления също е историята: в „Дом за овце и сънища“ това е историята за гадателката Ванга, в „Дракона“ – диктатурата. Аз мисля, че корените са много важни за театъра. Глобализацията крие риск от универсализиране. Ето защо диалогът между „национално“ и „глобално“ е толкова важен – всеки трябва да даде на глобализирания свят нещо от своите корени.

Людмила Патланжоглу е гост на фестивалната програма “Шоукейс”.