Театрална работилница „Сфумато“ отбелязва 90-годишния юбилей от рождението на един от най-значимите и оригинални български автори от втората половина на 20. век, Йордан Радичков, със специална програма, посветена на негови творби.

На 5 юни от 20:30 ч. на сцена “Филиал” се представя първата част от програмата – “Луда трева” с режисьор Маргарита Младенова.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯТА НА РАДИЧКОВ СА МНОГО ПО-ВАЛИДНИ ДНЕС

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА, РЕЖИСЬОР

След като в  средата на 90-те години създавате спектакъла „Луда трева“ по Радичков, сега отново се връщате към неговото творчество. В представлението става въпрос за последния ден преди селото на Радичков да бъде унищожено и превърнато в язовир. Какво Ви занимава в тази история? 

Тревогата е, че човекът е допуснал да се скъса пъпната връв между него и това, което го е създало. Това е голямата днешна тема. И в първата си версия, а още повече и в сегашната, представлението „Луда трева“ е едно  бълнуване на тези останали 11 души във вече обезлюденото село. Преизричане на цялото им денонощие – деня, вечерта, нощта, лудата трева и последната сутрин на заминаването. То е като писмо в бутилка, хвърлено от корабокрушенци, но нещо в тях знае, че чудо няма да стане. На другия полюс има нещо, което свети със страшна сила – истината, че лудата трева в човека – песните, приказките, митовете, сънищата, творческият импулс – обуславят одухотвореното му битие. В цялата катастрофичност именно там има някаква надежда според мен.

Какво е за Вас образът на лудата трева?

Според мен в образа на лудата трева доминира възможността за среща между тук и там, между живо и мъртво. Неслучайно в лудата трева, както в сънищата, можеш да се срещнеш със своите мъртви. Ти забравяш аз-а си, там се срещаш с нещо, което тука, в твоя свят, не може да се случи.

Спектакълът е композиран на принципа на ателието, както обикновено работите в „Сфумато“. Бихте ли разказали за процеса?

Ние винаги имаме някаква щрихирана начална конструкция. Тя се уплътнява през опитите в ателиетата и в процеса на репетиции. Там актьорите са свободни да опитват, да измислят и по този начин да се припознават в образите. Аз не знам какъв друг път има, освен този на творческата провокация, за да се събуди въображението, да се събуди архетипната памет. На нас това ни трябва – архетипната, емоционалната памет, въображението, способността да виждаш каквото казваш – мисълта да се вижда, както казва Арто. Това го има при Радичков; той е изключително образен. Всичко се вижда – и невидимото сякаш можеш да докоснеш и пипнеш. Така работихме. Почти цялата програма „Ноев ковчег“ и особено „Луда трева“ залагат на млади актьори. Така навлизаме в света на Радичков с хора, които за пръв път пристъпват в неговото пространство, а с тях сякаш и ние за първи път пристъпваме в него. В първата „Луда трева“ актьорите бяха много ярки, категорични и в известен смисъл по-нахакано водеха публиката. Тези деца са по-внимателни, като че ли още по-плахи. Завръщането чрез тях към пространството на Радичков е по-голямо откритие, по-голямо случване и по-голям артистичен подвиг, отколкото тогава, когато Радичков беше толкова жив, че никой не можеше да си представи нито театъра, нито литературата без него. Ние започваме да забравяме Радичков и това не бива да се случва.

 

ВАЖНОТО Е ДА ИМА МЕЧТА ЗА ДОБЪР ТЕАТЪР

АЛБЕНА ГЕОРГИЕВА, АКТРИСА

В представлението „Луда трева“ има стремеж към завръщане към архетипното. Какво открихте за себе си в процеса на изграждане на Вашата роля? 

Моята лична Калиманица е къщата на баба ми и дядо ми в едно село, което се намира недалече от Радичковото. Тя сега е потънала в трева и храсти и се руши, но в паметта ми е абсолютно непокътната. Този свят там ми е особено скъп. Знам, че много хора, особено младите, нямат свой спомен, нито представа за него. А Радичков така гениално го е запечатал и оставил и за тези, които не го помнят, но също тъгуват някак по него и по отиващото си с него човешко.

Ролята ми е на една жена от последните останали, незаминали хора, които знаят, че водата идва и ще потопи селото им, знаят, че веднъж изчезнат ли, никога втори път няма да се появят като калиманци, но с някаква налудна радост преживяват и последния ден като чудо. Помня много неща от спектакъла преди 25 години и съм силно емоционално свързана с него. Нашият спектакъл също ги помни, но май не от това се получи по-мрачен, по-тъжен, с по-малко надежда.

От дълги години сте близък „съучастник“ в театралния процес на „Сфумато”, асистент сте и на проф. Маргарита Маденова в НАТФИЗ. Какви са изискванията и резултатите, които те поставят по отношение на подготовката на актьора? 

На мен за съжаление ми става все по-ясно, че времето, в което живеем не е добро за театър, който мисли спектакъла като творба, не като продукт, реализиран бързо и с цел максимална печалба. За такъв театър се иска много време, иска се посветеност, ум, талант, истински артистизъм и голям кураж от страна на тези, които го създават. Накрая се иска и зрител с вкус, различен от масовия. “Сфумато” продължава да настоява за такъв театър-изкуство, но принудите за приходи, програмиране, съкращаване на срокове и пр. стоят и никой още не ги е отменил.

За театъра като високо духовно преживяване говорим и със студентите, опитваме се да отглеждаме артисти, не просто занаятчии. Актьорската им подготовка включва всичко онова, което може да им помогне да съществуват на сцената с жив импулс, с жива мисъл, свободни, с енергията на бегачи на дълги разстояния, но не самотни. Важното е да имат мечта за добър театър, да се осмеляват сами да опитват да правят такъв и да имат сила да понасят последствията от избора си.

Въпросите зададе Любомир Парушев