За акцентите в 27-ото издание на международния театрален фестивал „Варненско лято“ разказват неговият директор Николай Йорданов и главният координатор Асен Терзиев.
Мотото на тазгодишното издание на фестивала е „Преливащи се театрални реалности“. Какво е неговото послание?
Н.Й.: Мотото има за цел да предложи структурни принципи на една много сложна програма, състояща се от различни модули. Виждаме различни представи за театралност, различни театрални форми, стратегии към сцената. Така се роди и самото наименование, което избрахме тази година. Това е и формулата, по която са се провеждали повечето издания на фестивала досега. Той е мозайка от различия и може би това е най-ценното.
А.Т.: „Преливащи се“, защото програмата е много разнообразна като жанрове и се опитваме мотото да подскаже това.
Тази година фестивалът символично отбелязва няколко юбилея – на актьорите Стефан Мавродиев, Ириней Константинов и Владимир Пенев, както и 30-годишнината от основаването на Театрална работилница „Сфумато“. Кои други линии бихте откроили в българската програма?
Н.Й.: Авторът Йордан Радичков присъства с три заглавия, тъй като също има два юбилея – 90 години от неговото раждане, както и 15 години от кончината му. В тази връзка единият спектакъл е на Народния театър – „Опит за летене“, другите два са на Театрална работилница „Сфумато“. Това съвпада и с годишнината на „Сфумато“, за която организираме специална конференция. Така че това е много важен акцент. Ще видим и други български автори в програмата, като например Константин Илиев със спектакъл по пиесата му „Нирвана“. Стремим се да отдадем заслуженото на автори, които имат заслуги за развитието на българската драматургия. Разбира се, за да селекционираме подобни представления, те трябва да имат качества и се радваме, че тези са стойностни и можем да ги представим във Варна.
А.Т.: Своеобразен акцент в тази посока е включването за трети път на едно представление, което вече два пъти е попадало във фестивалната програма – „Приятнострашно“ с режисьор Галин Стоев по пиесата на Яна Борисова. То е в модула „Шоукейс“, а причината да го поканим е, че тази година беше 150-то му изиграване на сцената на Театър 199.
Фестивалът отново предлага възможности за диалог чрез срещите, които ще бъдат проведени в неговите рамки. „Картината на съвременния театър: между затворени и отворени общности“ е темата на конференцията, която включва международни гости. Какви са вашите наблюдения – защо този въпрос вълнува театралите по света?
Н.Й.: Идеята за тази конференция се роди от това, че в рамките на „Шоукейс“ ще дойдат много интересни хора – както представители на театралната рефлексия, така и на театралното продуцентство и програмиране. Търсихме някакви основи на проблемите, които съществуват в големи части от света. Тази среща получи одобрението на потенциалните участници, към които се обърнахме. Тя е важна, защото това е базисен проблем за нашето живеене, не само за театъра. И то не само в съпоставянето на различни култури от цял свят, а и защото в нашия контекст също се сблъскваме с различен вид публики. Много е интересно как театърът съществува в ситуация, в която има публики с коренно различна нагласа, и как това влияе на изборите, на начина, по който театърът се създава. Това ми се струва много актуално.
А.Т.: Тази широка тема ни позволява да се фокусираме през погледа на театъра върху проблем на днешното време. Светът е глобален и свързан, както никога досега. Същевременно той е изграден от много микрообщности, които, за добро или за лошо, невинаги общуват пълноценно помежду си. Фестивалът създава и реална ситуация – самите артисти не гледат продукциите на своите колеги през останалото време и се възползват от възможността да ги видят в неговите рамки. Образува се период, в който се поставят един до друг различни театрални жанрове, които съществуват паралелно и рядко влизат в досег. В самата театрална среда също се образуват няколко класи и това се превръща във важен професионален проблем. Тази година очакваме гости от няколко континента, които са експерти в различни области. Така че за мен е много интересно какво ще сподели всеки от тях от позицията на индивидуалния си опит.
Безспорно основни акценти от международната програма са спектаклите „Макбет“ на режисьора Алесандро Серра, който печели едни от най-важните театрални награди в Италия през изминалите години, както и гостуването за първи път на спектакъл на белгийския артист Ян Фабър – „Щедростта на Тавита“. Защо за вас е важно те да бъдат представени пред българската публика?
Н.Й.: Международната програма е плод както на нашите търсения, така и на възможностите да се представи един спектакъл в рамките на фестивала. Радваме се, че тази година Ян Фабър беше в София за откриването на своя изложба и прояви интерес към варненския фестивал. Важен факт, който означава, че той се възприема като авторитетно събитие. Това ни позволи и да отправим покана към негово представление. Оказа се възможно „Щедростта на Тавита“ да бъде програмирано за краткия срок, който имахме. Спектакълът е хибрид между екстатичен танц и инсталация, която е много любопитна и аз се надявам, че ще провокира както хората, свързани с визуалното изкуство, така и любителите на театъра и танца. Това е един интердисциплинарен проект, какъвто ние винаги се опитваме да програмираме. Имаме и други такива заглавия, които срещат различни полета на изкуството.
А.Т.: С „Макбет“ имаме възможност да представим един сравнително млад режисьор с много добро развитие. „Макбет“ не само спечели през 2017 г. две награди в категорията „Най-добро представление“, но тази година е програмиран и в рамките на много престижни фестивали. Надявам се, че за Алесандро Серра ще се говори както за Йерней Лоренци, когото преди да поканим два пъти, не беше толкова популярен в България. Връзката, която откривам между Серра и Фабър, е техният стремеж да направят така, че представлението, което се случва тук и сега, да ни върне назад във времето. Безспорно това е основната сила на театъра и двамата режисьори се възползват от нея. Ян Фабър се опитва на един много разбираем за съвременния човек език да пренесе преживявания от античността – усещането за трагическо, екстатично преживяване, което идва от древногръцките ритуали и религиозните преживявания. Неслучайно неговият спектакъл е провокиран от образ, който идва от Библията. Докато при Алесандро Серра има много интересен скок в миналото. Не само защото решава да представи пиеса на Шекспир по нов начин, което е типично за съвременния театър. Неговият подход е по-различен – той в известен смисъл пренаписва „Макбет“, като го свързва с перформативната традиция, която е много интересна. Той изследва ритуалната култура и вярвания на региона, откъдето е и самата компания – остров Сардиния. Там се оказва и единственото място в Италия, където има вярвания и обреди като тези, свързани с българските кукери. Смисълът на обредите е ритуално пречистване от злото. Серра решава да прочете най-жестоката и мрачна трагедия на Шекспир точно през тези кодове. Сигурен съм, че оригиналният ход ще помогне на спектакъла да привлече все повече публика по цял свят.
И тази година традиционно продължава сътрудничеството между театралния и музикалния фестивал „Варненско лято“. Какви са акцентите в програмата „Интермецо“?
Н.Й.: Първо, продължаваме традицията да показваме по едно излъчване на живо от програмата на Метрополитън опера – тази година ще е „Аида“ от Верди с Анна Нетребко в главната роля. Паралелно с програмирането на оперни продукции, ще представим и един документален филм за Соня Йончева на Георги Тошев. Това е нещо, което сме правили няколко пъти и продължаваме да го осъществяваме с нови заглавия. Новите събития тази година са два много мащабни проекта. Единият от тях е гостуването на джаз формацията към световно известния Кралски Концертгебау оркестър – Амстердам, който заедно с джаз певицата Маделин Бел ще представят концерт, посветен на Рей Чарлз и Стиви Уондър. Това е много важен проект, тъй като той за първи път представя в България подобен тип формация, която несъмнено заслужава вниманието на зрителите. Така изграждаме и пряк мост към международния музикален фестивал „Варненско лято“, който започва няколко дни след театралното издание. Другият проект е интердисциплинарен и съчетава в себе си нямо кино (емблематичния филм „Лодката на влюбените“), музиката на джаз триото „Франсоа Рюлан“ от Франция и хора „Големите български гласове“. Това също е важна акция, която превръща в спектакъл изкуства, които съществуват отделно сами по себе си. Радваме се, че реализираме програма „Интермецо“ в сътрудничество с колегите от музикалния фестивал.
Защо е толкова важно да се постига такова разнообразие в програмата на фестивала? Помага ли това за достигането до нови публики чрез срещата на различните изкуства?
А.Т.: Откакто работя за фестивала, след всяко издание се убеждавам, че публиката се разширява, особено по отношение на международните продукции. Винаги, когато представяш нещо ново и непознато, има форма на недоверие. Тези емоции отдавна не ги забелязвам у варненските зрители. Има доста голям интерес към международните спектакли. Например на миналогодишното чешко представление „Неудачници“, съчетаващо елементи на съвременен цирк и театър, салонът беше препълнен и публиката го прие еуфорично. Тази година също сме заложили на спектакъл от подобен жанр –„Хуманоптер“ от Франция. Аз не бях гледал подобно представление досега – то съчетава съвременен танц, съвременен цирк и жонгльорство. Вярвам, че разнообразието е изключително важно, защото театърът е живо изкуство и непрестанно се развива. Няма как да се затвори в ограничението на форми и жанрове. Ние проследяваме как то се развива именно като живо изкуство, а не като музеен експонат.
Н.Й.: Важно е за публиките не само да се разширяват, а и да се смесват. Тоест една традиционна публика да види нови театрални форми, обратно – зрителите, които предпочитат алтернативните естетически среди, да видят и силни традиционни постановки. Да има диалог между тях, да се намират пресечни точки. Това всъщност е важно колкото за зрителите, толкова и за самите творци, а и за хората, които наблюдават отстрани и коментират развитието на театъра от своята представа. В тази посока са усилията на фестивала, които формират и неговия естетически профил, очертаващ се от само себе си през годините.
А.Т.: Публиката е от изключителна важност – без нея няма театър.
Въпросите зададе Сияна Недялкова