На 4 юни международната програма на фестивала представя едно от най-ярките представления на международната сцена днес – “Макбет” от италианския режисьор Алесандро Серра с неговата компания “Театроперсона” от Сардиния. Спектакълът получава едни от най-престижните театрални отличия в Италия, сред които наградата за най-добро представление за 2017 г. на Асоциацията на театралните критици. Той предлага необичаен и оригинален сценичен прочит на класическата трагедия от Уилям Шекспир, като пренася действието от шотландското кралство сред карнавалната култура и ритуалите на населението от Сардиния. Оригиналният текст е преведен на сардински диалект, който зазвучава като музика и звук, идващ сякаш от други времена и от дълбините на човешкия опит. Алесандро Серра разказва какво го е вдъхновило за този ход.
Идеята за спектакъла „Макбет“ се появи през февруари 2006 г., докато правих документални снимки на карнавалите в Сардиния. Мрачни звуци на чанове и на древни звукови предмети, животински кожи, рога и корк. Зловещи маски и кръв, червено вино, силите на природата, опитомени от човека, и най-вече – мрачната зима. Приликите между Сардиния и Шотландия са поразяващи, както и между шедьовъра на Шекспир и карнавалните персонажи и маски на италианския остров.
Един образ се извиси над всички останали – следобедът, в който мамутоните (ритуални маскирани персонажи с над 2000-годишна история, сравними с българските кукери; те носят черни дървени маски, колани с чанове и качулки – бел. ред.) проправиха пътя си през улиците на Мамояда (древно селце в Централна Сардиния, известно с карнавални шествия, изпълнени с маскарадни игри – бел.ред.). Чух древен ритъм в далечината, застрашаващата сила на природата се готвеше да атакува безмилостно, същевременно спокойно и неудържимо: гората се приближаваше. Малко дете, носещо маската на исохадор (подобни на мамутоните маскирани персонажи, приличащи на чудовище – бел. ред.), ми напомни за коронованото дете, което предвещава, че Макбет няма да бъде победен, докато не види Бърнамския лес да се приближава към замъка… марша на мамутоните. Няколко дена по-късно разпознах Банко и Макбет в две други деца, които безстрашно оглеждаха съдбите си в обектива на моята камера.
Ето ги и вещиците, атитадорите от карнавала Боса – мъже, облечени като възрастни жени в траур, умоляват публиката за глътка мляко („unu tikkirigheddu de latte“), докато викат и се смеят язвително, демонстрирайки неприлични сексуални намеци. Както във филма на Куросава „Трон от кръв“ (филмът е базиран на „Макбет“, но пренася сюжета в традиционна Япония и използва елементи от японския театър „Но“ – бел. ред.), в който три вещици се превръщат в призрачен и блед зъл дух. Трите орисници, които заплитат съдбата на Макбет, са сюблимирани в маската на Филонзана, мистериозната и отблъскваща възрастна жена от карнавала Отана, която плете нишката на съдбата.

Седмица след фотографската ми експедиция не можех да спра да мисля за възможността да преведа „Макбет“ на сардински и да запазя класическата Елизабетинска традиция, като използвам само мъже актьори. Същите мъже, които ме впечатлиха със силата на техните жестове и гласове, които притежаваха увереността на Дионис и умението да изпълняват традиционните танци и песни със забележителна прецизност.
Оставяйки настрана фолклорните елементи, костюмите, маските, предметите, звуците и песните бяха без съмнение перфектно средство да се изрази трагичната съдба на Макбет. Сардинските карнавални традиции щяха да бъдат дълбоко внедрени в пиесата, изваждайки мигновено наяве всички непознати и дълбоко вкоренени връзки и ясни прилики.
Сардинските карнавали се превърнаха в богат източник, от който да черпя полезни съвети, указания за сценичната постановка, създаването на пространство, в което целта не е текстът да се постави, а да се даде възможност на нещо по-фундаментално да се случи: разкриването на трагичните архетипи, които взимат надмощие в героите на Шекспир, подобно на образите, които оживяват в карнавалите, а навярно и в самите зрители.
По време на репетициите актьорите изпробваха всички тези елементи, като по-късно се отказаха от някои от тях в процеса на достигане до ядрото на спектакъла. Образите обаче останаха и се превърнаха в деликатни черупки, в които да се влеят душите на героите и техните емоции – неуловими следи, подобни на сянка на някаква аура.
Всичко е потопено в кръв, но нито една капка не е пролята.

Оглушителният шум от стотици чанове е заменен от сподавения звук от пасяща през нощта овца. Вещиците започват да танцуват балу тунду, преди да се хвърлят във вихъра и да изчезнат. Маските се сливат с експресивните лица на актьорите, по-късно те се превръщат в кора от корк, чиито възли напомнят на очи, които ни наблюдават. Това е подигравателният смях на войната.
Когато адаптирах текста, премахнах всички женски роли, но сюжетът не изглеждаше накърнен. Слях всички женски образи в един единствен – в образа на майката богиня, носителка на смъртта: Лейди Макбет. По-висока и по-силна от мъжете, досущ като едно от най-старите изображения на женска фигура, открито в Оциери (град в Сардиния, в който са останали следи от Нурагическа цивилизация – бел. ред.), крехка, абстрактна и съвършена – 4000-годишен образ на жена.
Превод от английски: Сияна Недялкова
Алесандро Серра започва театралната си кариера със сценични адаптации на филмите на Ингмар Бергман. Изучава бойни изкуства и актьорско майсторство, следвайки методите на Йежи Гротовски и Всеволод Мейерхолд, които поставят акцент върху физическото действие и работата с гласа. Завършва „Театрални изследвания“ в Римския университет „Ла сапиенца“ с дисертация върху драматургията на образа. През 1999 г. основава компанията „Театроперсона“ и с нея създава свои представления, в които приема ролята на автор, режисьор, сценограф и костюмограф. Спектаклите на „Театроперсона“ са представяни многократно в Италия и по света – Франция, Швейцария, Русия, Полша, Корея и др. , като тази година им предстои престижно участие на Венецианското биенале за театър.