След края на 26-тия Международен театрален фестивал “Варненско лято” Виолета Тончева зададе четири въпроса за съвременния театър към четирима театрални професионалисти, които проследиха фестивалното издание: проф. дин Камелия Николова – театрален изследовател, Сюзън Строуп – режисьор, Център за международно театрално развитие, САЩ; Тамаш Ясай – редактор на портал за критика Revizir, Унгария и д-р Асен Терзиев – театрален изследовател, координатор на МТФ „Варненско лято”.

Виолета Тончева: В търсене на нови взаимовръзки и усещания, театърът на XXI век не се уморява да измисля наново и наново себе. Това установи и кръглата маса “Как се променя театърът днес?” на тазгодишния Международен театрален фестивал „Варненско лято” 2018. Вие кои промени в съвременния театър бихте откроили като устойчиви тенденции?

 Камелия Николова: Сред най-устойчивите тенденции в съвременния театър са участието на новите технологии в неговото създаване и разпространение, както и ориентацията му към автентичното присъствие на актьорите на сцената и по-пряката им връзка с публиката и с актуалните въпроси на непосредственото съществуване. Един от спектаклите, показани на Международния театрален фестивал тази година, който особено изобретателно демонстрира тези две тенденции, беше перформативната инсталация „Pure | Realmagination” на танцовия артист Християн Бакалов (България/Белгия). По друг, но също много оригинален и въздействащ  начин те бяха показани и от чудесния спектакъл на Иво ван Хове „Хеда Габлер” (сателитна прожекция), както и от френския „Хаканаи”.

Сюзън Строуп: Най-интересната и предполагам устойчива тенденция в съвременния театър е как да се противопоставим на дистанционното въздействие, което технологиите имат върху живота ни. Мнозина твърдят, че театърът трябва да прегърне технологията, за да бъде адекватен на времето и аз съм съгласна с това. Театърът трябва да използва технологията за намиране и изграждане на истински взаимоотношения със следващото поколение публика. Но смятам също така, че театърът трябва да устои на изкушението да използва естетически технологията като самоцел. Виждала съм технологии, използвани много ефективно в театъра, но винаги като спътник на много човешки истории, случващи се в реално време. Това, което театърът предлага и което никое друго място в света не предлага в днешни времена, е възможността на едно и също място в реално време хората заедно да предприемат едно и също пътуване – публиката в партньорство с артистите. Театър, който отговаря на тази спешна потребност на хората да се свързват помежду си в реално пространство и време, е тенденция, която заслужава внимание.

Тамаш Ясай: Напоследък за мен най-важната “тенденция” е личната, да бъда (отново) в театъра. В тези тъмни времена, в които живеем, трябва да укрепваме и подкрепяме малките и по-големи общности, от които сме част. Театърът е перфектен инструмент, чрез който човек, слушайки лични истории, разказани на сцената, дори без каквато и да е театрална техника, може да разбере мястото си в света. Знам, че това може да звучи банално, но когато се връщам към най-важните представления за мен през последните няколко години, на първо място в съзнанието ми изникват онези, които разказват прости човешки истории. И ако се фокусирам върху онази част от програмата на МТФ „Варненско лято” 2018, която аз видях, мога веднага да спомена две такива представления. Едното е „Чамкория” на Театър 199, което може лесно да съотнесем към съвременността в Европа или САЩ, въпреки че историята се случва през 1928 година в България. Другото представление е “PURE | Realmagination”, което бих определил като “wellness theatre”, театър, който помага на уморената душа и тялото на театъра да се почувстват по-добре.

Асен Терзиев: Театърът е изкуство на настоящия момент и за мен най-интересни са начините, по които съвременното представление се свързва със своето настояще и своя актуален контекст. В този ред на мисли са ми любопитни начините, по които театърът използва развитието на новите технологии и открива нови пътища към своята публика. Тази година в програмата на „Варненско лято“ имахме възможност да гледаме две представления като прожекции от запис на живото събитие („Хеда Габлер“ от Ибсен под режисурата на Иво ван Хове и „Три сестри“ от Чехов под режисурата на Тимофей Кулябин) – нещо, немислимо в предишни времена. От друга страна, едно представление като френският спектакъл „Хаканаи“ демонстрира театралния потенциал на софтуерните програми – цялата визия на представлението се създаваше в реално време от движенията и взаимодействието на изпълнителката с видеоизображенията.

Виолета Тончева: Доколкото театърът днес обича да преживява себе си чрез други изкуства и категории, как бихте коментирали доминацията на визията? Опасна ли е тази радикална промяна на театралната философия чрез дигиталните технологии?

Камелия Николова: Светът, в който живеем днес, е определен от развитието на новите технологии. Театърът като „двойник на живота” (по Антонен Арто) съвсем естествено ги включва в себе си. Съвременният човек мисли главно чрез образи, нашата днешна култура е преди всичко култура на образа. Така че доминирането на визуалното в голяма част от спектаклите е по-скоро нормално и очаквано явление, отколкото нещо необичайно и опасно за театъра. Успоредно с образа и доминацията на визията на сцената днес обаче все повече се завръща и разказът. „Танцът Делхи” на Галин Стоев по пиесата на Иван Вирипаев много убедително съчетава тези две тенденции в съвременния театър – към образа и визуалното и към разказа и споделянето, а „Чамкория” на Явор Гърдев по романа на Милен Русков пък е ярък пример за завръщането на разказа.

Сюзън Строуп: Театърът е кулминация на всички форми на изкуството, така че театър, работещ в колаборация с други изкуства, сам по себе си не е опасен. Но както споменах и в отговора на предния въпрос, съществува опасност театърът да загуби фундаменталното си предназначение да се занимава с човека – както с изпълнителите, така и със зрителите, които в реално време пребивават заедно в едно и също пространство, в центъра на целта.

Тамаш Ясай: Не бих нарекъл дигиталните технологии опасност за изкуството, според моето разбиране те са по-скоро възможност за преминаване на граници или за навлизане в нови територии. За този вид представления перфектният пример от тазгодишния Варненски фестивал е, разбира се, „Hakanaï” на известната френска група Adrien M & Claire B. Силната и вдъхновяваща визуалност, с която артистите си служат, бих определил като “визуалност на участието”, особено в края на спектакъла, когато аудиторията получава достъп до изпълнения със съновидения свят. Една интелигентна и същевременно сетивна картина, чиято деликатна конструкция не скрива, а експонира философския аспект на представлението в пълната му дълбочина.

Асен Терзиев: Визията винаги е била изключително важна част от театъра и нейното извеждане на преден план, едва ли не като нещо външно и чуждо на театъра ми се струва изкуствено. Развитието на техниката винаги е тласкало напред развитието на театралния език – ако не се беше появило киното например, нямаше да го има целия театрален авангард и неоавангард на ХХ в. Но, за да отговоря още по-конкретно – не мисля, че дигиталните технологии може да са заплаха, те са част от настоящето, а театърът съществува в него. Единственото, което има значение е начинът, по който ги ползва. Някои от най-интересните явления в съвременния театър (например театъра на Ромео Кастелучи или на Саймън МакБърни или, ако се върнем още по-назад – на Робърт Уилсън) са немислими без развитието на технологиите

Виолета Тончева: Повече за себе си или повече за публиката мисли съвременният театър? Взирането в себе си или интеракцията, кое определя движението му напред?

 Камелия Николова: По-скоро и двете. Но безспорно интеракцията, общуването със света и с публиката по различни начини и на различни нива е определящо за голяма част от театралните събития днес.

Сюзън Строуп: Мисля, че интерактивният театър във всичките му сегашни и развиващи се измерения просто принуждава театъра на „четвъртата стена”, който не е толкова древен, колкото си мислим, да преоцени връзката си с аудиторията. Във всяка форма на театър публиката има роля, но натуралистичният театър се превърна във форма, която прави публиката невидима, докато авторитетният режисьор казва на аудиторията какво да чувства чрез актьорите и текста на сцената. Мисля, че интеракцията в театъра, което придоби много разновидности през XX век, става все по-популярнa, защото все повече театрални практици искат да видят работата си в театъра като резултат от партньорство с публиката, а не като подарък, поднесен на необразованите маси от недостъпен гений.

Театърът на аванссцената не е безполезен, нито погрешен, но театралните творци трябва да преразгледат ролята на аудиторията в него, не защото интеракцията е модерна, а защото публиката е и винаги е била необходимо условие за театралното изпълнение.

Тамаш Ясай: Можем да премахнем всички елементи на театъра, но не и публиката. Единственият начин театърът да оцелее е да разчита на своята публика, да развива отношенията си с нея чрез истински срещи. Това не винаги означава интеракция, но от време на време театралните творци трябва да накарат зрителите да напуснат удобните си места и да съучастват в действието. Ще се върна отново към интимността на понятието “личен”: ако ние (и по-младите поколения или повечето от тях) имаме чувството, че театърът е заради нас, съществува възможността да усъвършенстваме тази форма на изкуството.

Асен Терзиев: И двете в еднаква степен – разбира се фактът на общуването е от първостепенно значение, но рефлексията е онова, което определя качеството на общуването.

Виолета Тончева: Глобалният свят улеснява общуването, но води и до проблем с идентичността, била тя личностна или национална. В каква степен това се отнася до театъра? И в този контекст как се ситуира българският театър в такъв международен форум като МТФ „Варненско лято” 2018?

Камелия Николова: Темата за идентичността днес, включително и в/на театъра, е дълга и многостранна. Тук, в тези кратки редове, бих казала само, че точно театралните фестивали са естествените места за среща и диалог между различни култури и разбирания за театъра и света като цяло. От години Международният театрален фестивал „Варненско лято” успешно изпълнява мисията си да бъде пространство за среща на българския театър с европейската и световната сцена и обратното. И естествено в сгъстената програма на десетте фестивални дни ясно се виждат както примери за свободна, адекватна и актуална комуникация между българските и чуждите спектакли, така и театрални събития с по-локално значение.

Сюзън Строуп: Разсъждавайки над това, което видях като чуждестранен член от аудиторията на МТФ „Варненско лято” 2018, осъзнавам, че особено ме впечатлиха постановките, които търсят нещо извън статуквото. Нямам предвид политически театър, а спектаклите, които използват тази медия, за да погледнат по-далеч от приятното и емоционално удоволствие, по-далеч от хубавата вечер в театъра. Общата тенденция, която забелязвам като отговор на политическите промени по света, и от която се страхувам, е публиката да изисква от театрите аполитичност. Тоест зрителите да възприемат театъра като територия за бягство, в която няма да си задават въпроси за собствената идентичност или за това, как театралното изкуство откликва на техния проблем, като произвежда пиеси, които артикулират дребните вътрешни слабости на тяхното съществуване, вместо да ги предизвика да бъдат чувствителни към собствената си идентичност. В МТФ „Варненско лято” 2018 имаше отлични примери с изключителни постановки като „Танцът Делхи”, „Flaps3”, „Щастливият Бекет” и „12-те гневни”, но гледах и продукции, в които страхът от театрална смърт беше много реален. Те отстъпваха в безопасната зона на приятните забавления и само се плъзгаха по повърхността на нещо дълбоко, но без да се потопят истински в него. Проблемът в комуникацията както в ежедневното ни общуване, така и в театъра (не само в България, но и в много страни) не е, че нашите лични и национални идентичности не могат да съществуват съвместно, а че този страх се превръща в стена. Защото ние се страхуваме да не направим грешка, страхуваме се да не постъпим правилно, страхуваме се да не бъдем изложени, ако станем съучастници в това, което е лошо. Най-добрият театър, който видях във Варна, не беше адресиран към идентичността като самоцел, или защото робува на модата, а представи чувствителни и уязвими герои в сложни ситуации, които превърнаха зрителя в свидетел и му дадоха усещането, че не е сам в своите страхове.

Тамаш Ясай: Въпреки, че имам много хубави спомени от няколко български постановки от миналото (най-вече творби на Иво Димчев и Десислава Шпатова), трябва да призная, че преди МТФ „Варненско лято” 2018 не знаех много за съвременния театрален живот на България. Все още не съм сигурен, че това, което видях, е било най-доброто от последните тенденции в българския театър. За мен спектакли, които работят много добре на местно ниво, като „Палачи” на Театър “София” или “Петел” на Младежкия театър, не казват почти нищо. Вероятно би ми помогнало, ако бях по-добре информиран за местния контекст, но дори и малкото, което знаех, не конфронтира по какъвто и да било начин възприятието ми. А в някои други ситуации, когато организаторите смятаха, че чуждестранните гости няма да вникнат адекватно в една много българска тема, се получи тъкмо обратното. Такъв бе случаят със споменатата по-горе постановка „Чамкория” на Театър 199.

Асен Терзиев: Идентичността е ефект на общуването – тя не може да съществува изолирано. В диалога се оформят нейните контури и граници, а идентичността на българския театър е оформена в диалога с европейския и световния театър. МТФ „Варненско лято“ е едно от проявленията на този диалог, който продължава и днес. Когато гледам представления като например,  „Танцът Делхи“ на Народния театър, „Щастливият Бекет“ на Сдружение „Алос“ или „Петел“ на Младежкия театър ми се струва, че диалогът се случва адекватно. Също така не мога да не спомена, че за мен една от най-приятните изненади беше развълнувания прием от страна на международните гости на фестивала на спектакъла „Чамкория“ на Театър 199 – спектакъл с много ярко изразена „българска“ идентичност, която не причини смущения в общуването.

 

юли 2018