В деня на официалното закриване на фестивала представяме постановката на театъра-домакин “Хенри IV” с режисьор Лилия Абаджиева, част от българската селекция.

Режисьорът Лилия Абаджиева е изградила разпознаваем стил, чиято запазена марка са ярки визуални картини, експресивна актьорска игра и емоционален колаж от знакови литературни текстове. „Хенри IV“ от един от най-оригиналните италиански автори Луиджи Пирандело, Нобелов лауреат за литература, е най-новата й постановка на сцената на Варненския театър. Спектакълът разказва историята за мнимото полудяване на един безименен герой, който се представя за английския крал Хенри  IV. Неговото семейство и приятели се включват в своеобразната му игра на „театър“, докато не разберат, че всъщност той отдавна симулира своята лудост като форма на бягство от непрекъснато променящия се свят. Този „Хенри може да бъде всеки от нас“, смята Лилия Абаджиева и пресъздава на сцената поетичен и игрови свят, в който различни реалности се преплитат като в сън. Спектакълът е с номинация за наградата „Аскеер“ 2018 за сценография и костюмография на Васил Абаджиев.

Вижте какво разказва за постановката Лилия Абаджиева.

Очевиден е интересът ви към класическите автори. Как избрахте пиесата „Хенри IV” на Луиджи Пирандело?

Да, моят последен сезон започна и приключи с Шекспир. „Цимбелин“ се оказа първата пиеса на Шекспир, преведена на български, досега непоставяна на българска сцена. Още тогава ме вълнуваше темата за същността и сянката, такова беше и сценографското решение на Васил Абаджиев. Като поет и драматург Шекспир за мен е философски и психологически iCloud на света, интерпретация на архетипните сюжети. По подобен начин и Пирандело поставя основния въпрос „Кой съм аз?“. Така че преходът от Шекспир към Пирандело ми се струва закономерен. Освен пиесата „Хенри IV”, Пирандело е посветил цял роман на темата „кой съм аз“ и на невъзможността на човека да открие истинското си лице. От една страна, всеки те вижда по свой начин, а от друга – ти сам се изгубваш във всичките социални маски, които си налагаш. Оттам и трудността да намериш себе си, да откриеш собствената си същност.

Какво ново открихте в „Хенри IV“?

Пирандело е философ, който изследва човешката природа и човека, застинал във вечната невъзможност да намери смисъл. Той ни кара да осъзнаем, че човек не е предразположен, той е предопределен за самоубийство. Човек не слага край на живота си в пристъп на лудост, а в пристъп на непоносима яснота. Това не е пиеса за лудостта. Хенри може да бъде всеки от нас. Ние тръгнахме от това, че чувството е ирационално, а в същото време е и проявление на душата. Чувството е единственото проявление на душата и в каквито и логически конструкти да се опитваме да облечем нашите действия, те в крайна сметка винаги са ирационални. С актьорите много дълго изследвахме липсващия в пиесата период от 20 години. Действието в нея е предхождано от събития, случили се преди 20 години, и ние трябваше да си представим всички тези отминали събития, да изследваме по какъв начин работи чувството за  вина.

Предишният спектакъл, който реализирахте във Варна, беше „Фауст“ през 2011 г. Какво се е променило в театъра от тогава?

Аз не изисквам посветеност от актьорите, но тя се случи и в двата репетиционни процеса. Принципно театър може да се прави единствено и само в трупа. Тук във Варна съществува трупа и това е нещо много ценно, което все по-рядко се среща. В този смисъл се радвам, че се върнах във Варненския театър по покана на г-жа Димова. Не мога да си представя моя театър без връзката с актьорите и със сценографа Васил Абаджиев, с когото имам силна творческа връзка. За всички спектакли, в които сме работили заедно, той ми е предлагал по няколко сценографски образа, в които е влагал цялото си знание за перспектива, светлина, композиране и начин на изграждане на пространството през своето разбиране за театър и за света. Той решава моите спектакли не само като сценографски образ, но и на ниво идея, метафора. Архитектурата и живописта като разбиране за театрално пространство, светлината, костюма, цвета, мизансцена, текста, усилието, чрез което аз вграждам себе си във всеки от актьорите, всичко това не мога да си представя без съучастието на Васил Абаджиев.

Въпросите зададе Любомир Парушев