Краят на съдебно дело. Дванадесет съдебни заседатели са събрани, за да решат съдбата на 18 годишно момче, обвинено в предумишлено убийство. Всички са убедени в неговата вина. Всички, освен един. Ще успеят ли да решат безпристрастно „виновен“ или „невинен“? Ще могат ли да преодолеят собствените си предразсъдъци? Собственото си минало? Ако всички гласуват „виновен“, наказанието е едно – доживотен затвор.
Постановката на режисьора Пламен Марков за Театър “Възраждане” се основава на прочутата пиеса „12 разгневени мъже“ на американския автор Реджиналд Роуз, написана първо за телевизия през 1954 г. Филмовата версия на режисьора Сидни Лъмет от 1957 г. с участието на Хенри Фонда получава номинация за „Оскар“ за най-добър филм, режисура и адаптация на сценарий.
В новия си спектакъл Пламен Марков разчупва табутата и излиза от утвърдената формула на 12 заседатели – мъже, като за първи път въвежда женски образи. Така постига още по-въздействаща, сложна и достоверна картина на обществени нагласи и портрети, представени от силни актьорски присъствия – Ивет Радулова, Донка Аврамова-Бочева, Жана Рашева, Лиляна Шомова, Виттория Николова, Костадинка Аратлъкова, Свежен Младенов, Христо Станчев, Георги Златарев, Йордан Ръсин, Анатоли Лазаров, Боян Младенов, Ивайло Драгиев и със специалното участие на Христо Мутафчиев и Стефан Мавродиев. Спектакълът е с номинация за “Аскеер” 2018 за най-добро представление. Вижте интервю с режисьора Пламен Марков.
Кои бяха темите, които ви провокираха да направите спектакъл по „12 разгневени мъже“ на Реджиналд Роуз ?
Основна е вечната тема за справедливостта – това е една красива дума, но изключително трудна за дефиниране и постижима в конкретна реализация. Убеден съм, че справедливостта е твърде сериозно нещо, за да бъде оставена на привилегирована каста от недосегаеми юристи, но и мисля, че не бива да се остави на тълпата, защото в психологията на тълпата дреме линча. Между тези две компрометирани крайности има много трудни варианти. Ние изследваме един от тях: англосаксонския с 12 избрани на случаен принцип съдебни заседатели измежду неюристите. Но и той е по-добър само при наличие на силен личностен катализатор в търсене на справедливостта. Човекът срещу тълпата, който с това, че ѝ опонира, я превръща от тълпа в хора и личности.
Какви бяха предизвикателствата в тази постановка?
Предизвикателство беше необходимостта от оркестрация на 12 инструмента, които трябва да свирят едновременно, но всеки със своя глас, тембър и смисъл, всеки да бъде запомнен, но да не си пречат при взаимното свирене, тъй като те са обречени никой от тях да няма възможност да излезе от това място. Нещо като Адът на Сартр от „Без изход”.
Как камерното пространство в театър „Възраждане“ се вписа в постановката?
Аз имам страстта да правя всякакви и разнообразни в тематично, жанрово и пространствено отношение спектакли. За мен не може да се каже, че цял живот правя един и същи спектакъл, сменяйки заглавията и пренебрегвайки автора, за да го вкарам в моя „тертип“. Пространството е много важно и със сценографа силно сме ограничили собствените си суетни амбиции, за да бъдем верни на пространството на театър „Възраждане“ и на темата, за която вече стана дума. В театъра ни има много суета, парвенющина, жажда за пари и награди. Нашето представление е стъпка назад по посока на смисъла на съществуването на театъра и актьора. Така поне се надявам да е. Ние сме като Давид срещу връхлитащо ни цунами, предизвикано от свръхамбицията на наши родни псевдо-голиатовци, които бързат да продават.
Въпросите зададе Любомир Парушев