„Петел“ е от най-успешните драматични комедии на Бродуей и театрален Лондон, която утвърждава Майк Бартлет в редиците на водещите съвременни британски драматурзи. След премиерата й на сцената в Театър „Роял Корт“ пиесата е отличена с наградата „Лорънс Оливие“ през 2010 г. Стайко Мурджев я поставя за първи път в България. Той принадлежи към новото поколение театрални режисьори, който привлича вниманието върху себе си още с първото си представление върху „Пухеният“ от Мартин Макдона. То му носи награда „Икар“ за дебют, след което получава редица номинации и отличия, включително и Наградата на публиката във Висбаден на фестивала за нови пиеси от Европа за постановката му по „Откат“ от Захари Карабашлиев (ТБА, 2011). Основното, което го привлича в театралните текстове, е завихряне на отношенията около неразрешим парадокс – емоционален и екзистенциален. С „Петел“ той създава актуален спектакъл, който прави остроумна дисекция на емоционалния живот, за който рядко се говори директно. За своята роля актьорът Александър Хаджиангелов има номинация за наградата “Аскеер” 2018 за поддържаща мъжка роля. Вижте интервю със Стайко Мурджев и Александър Хаджиангелов.

КОЛКОТО ПО-ЧИСТО РАЗКАЗВАШ, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ СЕДИШ В ИСТИНАТА

СТАЙКО МУРДЖЕВ, РЕЖИСЬОР

Как и защо избрахте да поставите именно „Петел” на Майк Бартлет?

Избрах „Петел”, защото за мен е важно темата да ме вълнува. И то самият проблем в текста, не толкова сюжетно, не толкова фабулно. Всъщност „Петел” е много важна за мен пиеса, не само като точка в професионалното ми развитие, а и в личен план. „Петел” по някакъв начин проявява, изобразява на сцената една спирка от моя житейски път. Един много важен отговор за живота ми в момента.

Интересното в това, което виждаме на сцената, е изчистването от обстоятелствеността и реализма в начина на представяне на действието. Върху какво се стремите да акцентирате чрез този подход?

Това е един естетичен подход, който аз отдавна усещам през текстовете. А и с годините колкото повече текстове и спектакли се натрупват, толкова повече усещам нужда от чистота в езика. Все повече не мога да търпя и ставам алергичен към подробностите и към конкретиките в битов план. Въобще към реалистичното изобразяване. Дори когато говорим за реквизит, декори и костюми. Това изчистване откъм присъствие на предмети е заредено със смисъла на истината. Според мен  колкото по-чисто разказваш, толкова повече „седиш“ в истината. Това изчистване се появи много смело в „Еквус” и след това реших в „Петел” да постъпя съвсем радикално – да разчитаме на един, ако щете, имагинерен битов наратив, който просто не съществува.

В сценографията на „Петел“, а и в последните ви няколко спектакъла, включвате своеобразни подиуми, от които персонажите се изказват. Умишлено ли е това и какво се крие зад този жест?

Да, умишлено е, разбира се. Аз изхождам от пространството на мандалата – като свещено място, където може да се развие някакъв смисъл и някаква истина. Мандалата, в която можеш да потънеш, но в същото време да изплуваш отгоре. Реално тези празни пространства в различни форми смислово изпълняват точно тази функция – центриране на смисъла – зараждането му или пък разграждането му. Изобщо тези подиуми действат като мандали.

 

Сн. Гергана ДамяноваПЕРСОНАЖЪТ КАТО НАЧИН НА ЖИВОТ

АЛЕКСАНДЪР ХАДЖИАНГЕЛОВ, АКТЬОР

Последните ти роли са коренно различни една от друга. Какви бяха предизвикателствата за ролята ти в „Петел”?

При изграждането на всеки един образ най-голямото предизвикателство е той да е плътен, жив и достоверен. Така беше и в „Петел“. Интересно беше да се проследи как чувства този персонаж, как действа, кога иронизира, кога е саркастичен, как страда, как провокира. Една много богата палитра от емоции и различни похвати за справяне с всяка ситуация. Аз трябваше да осъзная всичко това и то да стане мой начин на мислене. В противен случай образът на “М” щеше да остане затворен в клишето за хомосексуалист – забавен, може би, но празен, без душа и истински емоции. „Петел“ е пиеса за любовта, а в любовта истинността е най-важна.

За втори път работиш с режисьора Стайко Мурджев. Какво ти дава работата с него?

Голямо удоволствие е да работиш със Стайко. Той е истински професионалист, отдаден и предан на театъра. Има теми, които го занимават дълбоко и той успява да намери най-точните текстове и средства, за да изрази себе си, болките си, радостите си… Да зададе въпроси, които всички сме искали да си зададем, но не сме знаели как. Обичам да работя с такива хора, понеже сме на една вълна и вървим в една посока. Разбираме се и не се страхуваме да експериментираме. Да си със съмишленици е прекрасно и дава крила. Все пак това е смисълът на изкуството – да задава въпроси и да събужда емоции. Със Стайко си е цяло изкуство да се работи.

Въпросите зададе Наталия Алексиева