На 5 юни от 19:30 ч. в Драматичен театър – Сцена Филиал можете да видите второто представление от програмата “Изгонването на бесовете” на Театрална работилница “Сфумато”, посветена на творчеството на Достоевски. Маргарита Младенова поставя романа “Идиот” на големия руски автор, като в представлението се открояват Радина Кърджилова в ролята на Настася Филиповна и младият актьор Александър Тонев като княз Мишкин. Представяме ви интервю с режисьорката.

Маргарита Младенова: Доброто иска да прекрачиш себе си, за да го извършиш

Как се спряхте именно на романите „Бесове“ и „Идиот“ за новата програма на “Сфумато” върху творчеството на Достоевски?

Голямата ни тревога е около това какво се случва с Човека – как се смалява човешкото пространство, колко плоско започва да се гледа на човека. Днес агресията и деструкцията се превръщат в негласно правило на живот. Това изтребва създаването, изтребва го като импулс, който да осмисля живота ни на земята. Затова и програмата се казва „Изгонване на бесовете“. Тя изследва беса, деструктивната енергия, разрушението вътре в човека и показва какво стои на другия полюс, къде е единственият шанс, кой е единственият гестус, с който човека – сегашен или бъдещ – може да се противопостави на деструкцията. На този друг полюс стои жестът на Мишкин, който е попътен на това, което Христос в учението си казва – „ако те ударят по едната страна, обърни и другата“. Има ли спасение за човека? Има! То е в самия човек. Ако той въпреки контекста, въпреки че бесът вилнее, успее да превърне този импулс в действие. Важно е да се знае, че Достоевски пише „Идиот“ и „Бесове“ по едно и също време. Прави един вариант на „Идиот“, унищожава го, пише го отначало и когато го предава за печат, пише в дневника си (перифразирам):  „Съжалявам, не ми се получи този роман, този текст, на който аз толкова много държа“. Толкова е невъзможна самата идея и самият опит. Много е смалена и пренебрегната представата ни за доброто днес. За нас „да вършиш добро“ е да вършиш добро отвъд това, когато не те ощетява, когато не ти струва нищо. А доброто иска да се откажеш от много неща, да рискуваш, иска да прекрачиш себе си, за да го извършиш. Това са съвършено други ценности, за които Достоевски напомня. И ние си ги припомняме чрез него и се надяваме, че те могат да бъдат възстановени. Затова не може да се мине днес без Достоевски.

Как работихте с романа?   

Опитах да вървя през възприятието на Мишкин. Той провижда човека отвъд това, което се вижда. Той поглежда Настася и казва „Само дано е добра. Ако е добра, всичко ще бъде спасено“. И понеже тя не е добра, тръгва битката за нейното спасение. Този поглед, това емпатиране в отсрещния го предизвиква. При Достоевски има някаква особена публичност на интимното. Там няма буквално, дословно интимна сцена. Това определи поетиката. Има един, да го наречем висок площаден театър в това, което правим. Оттам са и сказовете, там са тези, които водят историята, наратива. Оттам е този ръб между Достоевски и „брехтиада“ върху Достоевски, на която той да се случи пред очите ни. Аз не мога да си представя преразказ на сюжетите с четвърта стена. Това не е представление, което е мислено да се хареса на всички. А да се срещне с човек, който има нужда от това.

Работите с млади актьори – как се осъществи тяхната среща с Достоевски? През какъв процес преминахте?

И в „Идиот“, и в „Бесове“, съвършено съзнателно и нарочно ние с Иван Добчев решихме този път да заложим на абсолютно млади актьори. Рискувахме в най-истинския смисъл на думата. Искахме да започнем с тях и през тях абсолютно отначало да извървим този път в мисленето. Той трябва да остане в човека, да откънтява, да продължава да работи вътре в нас. Ние страшно дълго репетирахме. Цялото усилие беше не толкова да проумеем за какво става дума, а да го отложим върху себе си и да събудим в природата си импулс като на персонажите. Дълъг и труден беше пътят на неиграта в играта. Играта не е много сложна, но неиграта в играта иска много време и усилия и аз съм изключително изпълнена от това. Мишкин е положителният образ, прекрасно положителният човек – това звучи зловещо. Това заплашва също режисьора, актьорите и цялото представление от изпадане в литературност и дидактика. Да предизвикаш, да събудиш духовен импулс и той да е автентичен, а оттам насетне да го вкарваш в поетики – това е философията на „Сфумато“. Трудно е днес да се предизвика това случване, но е възможно.

Въпросите зададе Любомир Парушев

Спектакълът “Идиот” е част от българската селекция.