Танцът “Делхи” от Иван Вирипаев имаше премиера в края на декември 2017 г. на сцената на Народния театър и се превърна в едно от най-успешните, номинирани и награждавани представления за сезона. Представяме ви интервю с режисьора Галин Стоев, който отскоро е и директор на Националния театър в Тулуза, Франция.

Какво е да си „театрален номад“?

Да приемаш за естествено чувството за неустойчивост, което неотлъчно те съпровожда. Да осъзнаеш, че колкото и да е парадоксално, това вероятно е единствената сигурна и дълготрайна стойност, с която разполагаш. Също да се опиташ да формулираш идентичността си, стъпил върху плаващите пясъци на константното придвижване в пространството и във времето.

През 2002 г. театралният фестивал „Варненско лято“ подкрепя случването на вашия спектакъл „Археология на сънуването“ по пиесата „Сънища“ от Иван Вирипаев и това е вашата първа среща с руския драматург. Важна ли е според вас тази продуцентска функция на един фестивал?

Не само, че е важна, но е и задължителна. Подобен диспозитив предлага възможността да направиш нещо, което едва ли би направил в обичайната си режисьорска практика. Проблемът е, че театралният ни модел не разполага нито със структурата, нито с логиката, които да позволят на подобно представление да съществува адекватно. „Археология на сънуването“ е може би една от най-силните ми работи, която беше буквално унищожена от функционалния режим и нагласите на българския театър. Никой не искаше, нито се интересуваше от това представлението да продължи живота си след фестивала и няколко изигравания в София. Затова пък самата работа по текста и срещата ми с Иван изиграха решаваща роля в последващите ми професионални ми избори и ето защо безкрайно ценя цялото това преживяване.

Текстовете на Иван Вирипаев са голяма част от творческата ви биография. Какво ви връща непрекъснато към тях?

Истинските срещи в театъра са нещо рядко и заради това много ценно. През всичките тези години Иван успяваше да формулира с думи това, което аз усещах инстинктивно и заради което в крайна сметка продължавах да правя театър. Тази връзка се задълбочи с времето и ние в известен смисъл пораснахме заедно в професията. Хубаво е, че успяхме да останем и близки.

Казвате, че „Танцът Делхи“ ви напомня в някакви моменти „на телевизионен сериал, на ситком“. Едно от сценографските решения в представлението е да има екран, върху който се прожектират лицата на актьорите в крупен план. Как стигнахте до тази концепция и с какво тя променя гледната точка на зрителя?

Този диспозитив (начин на организиране на сценичния апарат и на възприятията в театралната ситуация – б.ред.) е често срещан по театралните сцени. В този смисъл не смятам, че сме изобретили кой знае какво. По-скоро ме интересуваше да предложа на зрителя възможността сам да избира как и какво да гледа във всеки един момент, един вид да го еманципирам от устойчивите му зрителски нагласи. Знам, че това може да бъде дестабилизиращо, но пък и много по-интересно.

„Танцът Делхи“ е пиеса, пропита с философски търсения за страданието и за невъзможността на човека да приеме неприемливото. Кои бяха основните трудности пред вас като режисьор при пренасянето на текста на сцената?

Може би това, което визираме, говорейки за „жанр”. Самият текст е странна смесица от водевил и философски дебат. Но всъщност полето на емоционално съпреживяване, родено от тази смесица, е нещо друго, ново, неочаквано. Въпросът е как да го преведем на езика на реалността, така че всички гледащи да разполагат с еднакъв код на възприятие.

От януари имате възможността да работите в съвсем ново амплоа като директор на Националния театър в Тулуза. Защо избрахте да представите пред френската публика спектакъла ви „Танцът Делхи“ с актьорите от трупата на Народния театър?

Реших, че може би това е проектът, който ме представя най-пълно, но и с най-много рискове пред публика, която не знаеше почти нищо за мен. Проектът е по текст на съвременен автор, който е вероятно едно от най-значимите имена днес, имено защото успява да произведе дълбоки и автентични преживявания. Вкусът към съвременната драматургия е друг аспект, в който се разпознавам. И не на последно място за мен беше важно да покажа културата и езика, от които идвам.

Въпросите подготви Сияна Недялкова

Гледайте “Танцът Делхи” на 3 от 19:30 ч. и на 4 юни от 18:00 ч. в Драматичен театър – Основна сцена. Представлението е част от Основна програма: Българска селекция и Програма “Шоукейс”.