“Щастливият Бекет” е необичаен спектакъл. Той кани на едно колективно преживяване, вдъхновено от поетичния свят на автора-абсурдист Самуел Бекет и неговата последна пиеса „О, щастливи дни” (1960). В нея е скициран един от най-поразителните образи на човешката ситуация в неговия свят – жизнерадостната Уини посреща и изпраща всеки ден, зарита до кръста в земята с неизменната черна чанта до себе си. Докато изпълнява обичайните ежедневни ритуали, тя все повече потъва надолу. Екипът на Марий Росен заменя оригиналния текст на пиесата с текстове, които самата публика е създала чрез отговорите си в анкета към спектакъла. Актрисата Ани Вълчанова превръща Уини в образ, който дава глас на личните отговори и възприятия на всеки от зрителите към големите теми на Бекет: как тече времето, как живеят вещите, как разбираме думите, как чувстваме, как помним…
Ако искате да станете част от това преживяване, трябва да попълните специална анкета и вашите отговори ще бъдат включени в драматургията на представлението, но само вечерта, когато вие го гледате. Анкетите могат да бъдат намерени на касата на Драматичния театър – Основна сцена и тяхното попълване е необходимо, за да закупите вашия билет най-късно до 1 юни. Чувствайте се напълно свободни. Вашата анонимност е гарантирана. Вие и само вие ще разпознавате текстовете, които сте написали. Ето какво разказват за представлението Марий Росен, (сценарий и режисура) Ана Вълчанова (сценарий и изпълнение), Петя Боюкова (сценография) и Константин Тимошенко (музика), които през цялото време са заедно на сцената.

Албена Тагарева: „Щастливият Бекет“ разчита на специални анкети, които зрителите попълват предварително, като това дават възможност на всеки да участва персонално в спектакъла и най-вече да го създава.
Марий Росен: Да, много сложна схема измислихме за представлението. Всъщност ние очакваме интеракцията със зрителите да бъде предварително свършена, а ние просто да я обработим. Така представлението вече е интерактивно по друг начин. То кара зрителите да присъстват реално на собствения си текст и да гледат как той се интерпретира. Това е нож с две остриета. Оказа се не толкова лесно да накараш зрителите да ти се доверят предварително.
Албена Тагарева: Какво провокира достигането до тази концепция?
Марий Росен: Винаги съм искал да направя „О, щастливи дни“, но имах по-свободно отношение към пиесата на Бекет. Оказах се в ситуация да не мога да си позволя да поставя текст, който е много харесван, защото бих нарушил рестриктивния подход към него. Тоест режисьорът трябва да се съобрази с всичко, което Бекет е написал. Аз имах малко по-смел поглед в интерпретацията си. Всъщност желанието ми да остана верен на автора, без да използвам неговия текст, ме доведе до идеята, че е възможно да се откажа от цялата пиеса и по друг начин да акумулирам текстове. Естествено, най-близката ми мисъл беше това да бъде с участието на зрителите.
Албена Тагарева: Заедно ли измисляхте въпросите?
Марий Росен: С Ани започнахме да развиваме тази концепция много отдалеч. В един дълъг период работата ми с нея не беше точно „режисьор-актьор“, а съвсем друга.
Ана Вълчанова: Марий ме покани като съавтор, което за пръв път ми се случва, може би и за последен. От самото начало той имаше ясна концепция и идея, с доста опорни точки. Оттам нататък работихме двамата – като конструиране на цялото представление, връзки, теми и как да ги подредим. Въпросите ни отнеха много време, защото трябваше да ги зададем така, че да получим нещо близко до това, което искаме да постигнем като резултат.
Албена Тагарева: Да, наистина, когато започваш да попълваш анкетата, вече си в представлението, тя те предразполага и ти става още по-интересно. А кога влезе в работния процес визуалната среда, музиката и организацията на пространството?
Петя Боюкова: Визуалната среда участваше още от самото изграждане на цялата структура. Марий ми се обаждаше и казваше: „Тук за тази сцена може да помислиш за…“. След това с Константин бяхме първите, които отговориха на въпросите за анкетата. До този момент Марий и Ани не споделяха нищо с нас и ни държаха в абсолютно неведение, за да сме в позицията на публиката. И оттам насетне започнахме да работим, като, разбира се, ни съпътстваха много промени. Дори след първия показ пред публика продължихме да правим промени.
Константин Тимошенко: Паралелно с развитието на представлението се появи и музиката. Дължините на музикалните композиции зависят от текста, който ни предоставя публиката, затова се налага постоянно да ги удължавам или скъсявам. Решихме да включим и някои живи изпълнения, след като на сцената се появиха и музикални инструменти. Грижа се не само за музиката, но и за дизайна на звука.
Марий Росен: Петя и Константин се превърнаха в едни много завършени пеещи и от време на време казващи някаква реплика образи. Оформи се една малка трупа от Булгаков тип – странни хора, странни същества. Това може би се отдалечава от Бекет, но в крайна сметка ние не се придържаме единствено към неговия текст, а най-вече към структурата и сме ѝ много верни.
Албена Тагарева: Само Бекет ли беше провокатор за създаването на това представление?
Марий Росен: Само Бекет. Всичко произхожда от тъканта на пиесата като образи, като знаци, като мисъл и структура. Но образите на нас тримата с Петя и Константин са добавени и може би точно в тази част на спектакъла придобиваме не само Бекетова образност.
Албена Тагарева: Ани, какво беше основното предизвикателство към теб, освен че на всяко представление чуваш изцяло нов текст?
Ана Вълчанова: Предизвикателството беше огромно, като започнем от там, че аз бях привлечена като съавтор – нещо нечувано актьор да е в такава ситуация или поне в нашия контекст.
Марий Росен: Мисля, че в сферата на независимия театър се работи основно с този подход за съавторство и то когато не се използва определен драматургичен текст. Има подобни случаи и на българска сцена.
Ана Вълчанова: Мисля, че втори път не ми би се случило. Другото предизвикателство е, че това е един своеобразен моноспектакъл, а аз имам леки предубеждения към този жанр, дори и като зрител. Все имам чувството, че се лишаваш от конфликт без наличието на още една фигура на сцената.
Марий Росен: Това е моноквартет. Когато действието стане скучно, ние се движим и по някакъв начин помагаме.
Ана Вълчанова: Третото предизвикателство е промяната на текстовете всеки път. От една страна, това изглежда трудно, но донякъде е и по-лесно, защото не наизустявам текстове. Но когато не знам текста, а го чакам, всичко може да се случи. Усещам как публиката активно участва в процеса и как ставаме едно. А подобно нещо много рядко се случва. Но заради това, че зрителите са дали свои текстове и общото съзнаване, че разказваме история на някой, който може и да е човека до теб, сред хората започва да се усеща една близост и това е наистина много вълнуващо.
Албена Тагарева: Има хора, които реагират на собствените си истории и сами се издават.
Ана Вълчанова: Понякога имаме удивителни текстове, не само като история, но и като начин на разказване. Това, което истинският живот може да предложи, е трудно драматург да го повтори. Има толкова красиви истории, дори в трагизма си. Аз имам няколко любими.
Гледайте „Щастливият Бекет“ на 5 юни от 19:15 ч., на 6 юни от 18:00 ч. и на 7 юни от 19:00 ч. в Галерия „Графит“. Билети на касите на Драматичен театър – Основна сцена.
Материала подготвиха Албена Тагарева и Сияна Недялкова